автор: Albatros

Да се родиш българин е безумие. Да живееш като българин е недоразумение. Да си българин в чужбина е парадокс. Да умреш българин е блаженство. Защото, откакто я има България, мъртвите българи са повече от живите. А това е утеха, че отивайки си от белия свят, ние попадаме в по-добрата България.

Нищо, че по-добрата България все се отлага за сияйното бъдеще. Че все трябва да се задоволяваме с това, което ни е натресъл Бог. А Бог е стипца. Дал ни е стръмни урви, остри чукари, изпепелени и върнати някому другиму, но не и на нас гори. Сурнал ни е лакоми свлачища, стремглави планински сипеи, корита на мъртви и сухи реки, изоставени махали, поругани гробища, ограбени гробници и плешиви дерета, през които пасат дребни сюрийки саански кози, млекцето на бедните ни братя.

Само печен българин би устискал да живее, ако днешното е живот, на тая рязана, кълцана, разпаряна, ръфана и оръфана черга България, хвърлена между Дунава и Егея. Само българин би се радвал да опъва вратни жили от двете страни на Балкана с радостта на нарочения да висне обесен нещастник, комуто са решили да подарят десет минути живот. Само як, катилест, чворест, жилав чатллия, като българина, би денувал като седнал след кървава жетва на юз скоросмъртница жътвар, на тия петкратно озлочестени 111 000 квадрата, кръстени България. Само сур пладнешки хаирсъзин, като клания и недоклан достатъчно качествено българин, би замръквал на хладен камък, мокра папрат и хлъзгави треволяци и сладко би похърквал в нощите хайдушки, увиснали върху дълбоките пазви на урсузестите Балкани. Само кошмарният българин би извил вековечното си сухо хоро и би плюл подир него в центъра на кошмара, в епицентъра на света, наречен Балкански полуостров. Би изтраял да му друсат къщата, кайсиите, кесиите, брашняното чувалче, хамбарите. Би понесъл да го изоставят свои и чужди в окото на циклона, да го засилят в ръбестото гърло на пещерите с мустаците надолу, право в бездните на Сатаната. Да го тръшнат пред хобота на световното икономическо торнадо /Международния валутен фонд/, безмилостно помело и изблъскало на бунището на историята и икономиката, и европейския югоизток, и страните от третия, четвъртия и петия свят.

Само търпеливият до дебилство българин може да понесе подигравката - именно неговите управници да го накиснат в тежкия мензис на Балканските и световните урагани. В емулсията на прясната арнаутска боза. В засмукващо ураганната любов на нашичкия необясним Балкански бермудски триъгълник, погребал стотици отрепки и величия. И пак той би дърпал въздуха като риба, изхвърлена на сухо, в зверски кълцаното от политически кефлии и обратни гьонсурати пространство между Черно море и Албанската пустиня, с надеждата да усети приятния гъдел, че още живее... и сигурен съм, единствено българин би могъл да се изтъпани на площада, мощно да се удари в гърдите и гордо /да ме прощава Вапцаров/ да заяви на света: "Ето, аз дишам, работя, живея!". А всъщност нито е дишал, нито е работил, нито е живял. Но точно поради това е курназ.

Ако Балканите са буре с барут, българинът седи върху него, стиска фитила и с последната кибритена клечка си чопли зъбите.