Нашият живот е историята на нашите срещи.
Антон Кнер
Паднал е сняг през нощта.
Времето на изгубените ръкавици ще започне отново. Побеляло е навсякъде. Приказно бяло. Тази зимна картина не е нещо необикновено. Така е всяка година. Зимата идва и всеки ден могат да се видят изгубени ръкавици в снега, по тротоарите, в автобусите, в трамваите - навсякъде. Най-често изгубената ръкавица е само една. Рядко ще се случи някой да загуби и двете. Дамски, мъжки, детски ръкавици. Изгубени. Те никога няма да бъдат потърсени. От топлина нужда има всеки. „Колко жалко!“, помислих си аз още преди много години, когато за първи път бях забелязал изгубените ръкавици.
– А-а, по това време те са навсякъде! Из целия град! Смяташ ли, че това е толкова важно? – казваше ми почти всеки, с когото споделях своите наблюдения. – И какво искаш да направиш? Уебстраница „Изгубени ръкавици“? Ха! По-добре забрави!“
Тъмните завеси закриваха плътно прозорците. Светлината я дразнеше. В другия край на леглото й, на масичката с поолющена бяла боя, догаряше свещ. Навсякъде: под саксиите по прозорците, под старото радио марка „Лумофон“, което много отдавна никой не ползваше, под свещника, под празната ваза, под някаква счупена кукла и под всички никому ненужни различни малки фигурки в стъклената витрина, имаше бели кръгли или продълговати бродерии, плетени на една кука, които придаваха лъжлива светла празничност. На страничния край на чаршафа също беше зашита дълга бродирана лента. А на противоположната стена срещу прозореца имаше огромен гардероб с огледални врати.
Аз дремя на един стол и вече не зная ден ли е или нощ. От време на време се взирам в тъмнината и ако устните на майка ми помръднеха, тогава поднасях към тях чаша с вода. По-късно, към обяд, болногледачката ще дойде и ще притопли супата, която взимах прясна всеки ден от ресторанта наблизо.
Преди два месеца майка ми спря да говори. Очите й загубваха все повече естествената си изразителност и постепенно клепачите й потъмняха. Тя ридаеше понякога тихо. Моите опити да я утеша винаги биваха напразни.
Старата котка, с която тя не се разделяше от години, спеше от дясната й страна. Котката мъркаше монотонно, като че ли в такт с махалото на часовника. Последните думи на майка ми, които тя беше казала, бяха: „Може ли някой да ми каже защо човек живее? ... Не? - попита тя многозначително и след кратка пауза продължи: - Човек живее само за една котка! Друго не му трябва, когато остарее ...“
– Тя е слаба, изтощена е – каза един ден лекарят. – Нищо повече не може да се направи.
От няколко дена, а може би стана вече седмица, откакто две врани грачеха, предимно нощем, тревожно отвън. Непрестанно. Силният вятър бе съборил гнездото им на земята. Те кръжаха около дървото, неискайки да го изоставят. Чуваха се дори при затворени прозорци. Тяхното поведение беше необяснимо.
Слабата светлина, идваща от свещта, трептеше. Тя едва успяваше да очертае предметите в стаята. Затвореното малко пространство все по-натрапчиво напомняше за себе си. Котката, старите вещи, безпомощната ми майка ... Мисли и неясни спомени ме отвеждаха някъде много назад, в предишни времена, където може би съм бил, а може и да не съм ... Състоянието, в което се намирах, ми изглеждаше така - някак несигурно, между два свята. Или по-точно светът беше един, събрал цялото време в едно. Въпреки цялата тази несигурност, започна бавно да ме обзема спoкойствие, обля ме топлина. Стаята сякаш започна да се движи ... Аз не искам да бъда тук, но ако остана в стаята, майка ми навярно няма да умре. Вярно ли е това? Защо изведнъж станах толкова наивен? Не, аз не мога да избягам. Тя ще се събуди, ще поиска нещо. Нещо ще попита. Ще ме потърси и никой няма да е тук. Майка ми ще се почувства сама. Уплашена. Ще крещи, ще вика моето име … Тя се нуждае от мен повече от всякога. Не, аз не мога да я напусна сега. Не и в този момент ...
Само един път в живота ми съм се опитвал да избягам. Да избягам от вкъщи. Макар че бях твърде малък, аз се сещам за този ден. Навярно съм бил на пет или шест години. Един късен зимен следобед майка ми донесе чифт ръкавици за брат ми и друг – за сестра ми. За мене нямаше. Бях много тъжен тогава. Винаги те получаваха нови дрехи, а аз винаги износвах техните или само тези, които все още ставаха за носене. Най-често с кръпки на коленете и на лактите. Те се радваха. Смееха се и подскачаха с ръкавиците на ръцете си. Утре щяха да отидат на училище с тях. А аз щях да остана вкъщи. Пари за детска градина нямаше.
Не можех да заспя. За пореден път се чувствах излишен и унижен. Какво можех да направя, за да ме забележат всички вкъщи? Всеки имаше своите задължения, те рядко имаха време за мен и като че ли не ме забелязваха. Аз оставах всеки ден сам вкъщи, докато брат ми и сестра ми се върнеха от училище.
Но в края на седмицата беше различно. Майка ми ставаше рано, докато ние още спяхме и правеше различни вкусотии за закуска. Единствената стая, в която живеехме, по-малка от двадесет квадратни метра, се изпълваше с апетитни ухания. За мен беше най-пълната чиния.
Taзи нощ се спотайвах в леглото с моите объркани мисли и не ми беше до ядене. Трябваше да направя нещо. Но какво? Какво можех да направя аз, малкото петгодишно момченце или може би шест?
Будилникът звънна в шест и тридесет. Баща ми първи тръгна за работа, след него майка ми. Брат ми и сестра ми отидоха на училище малко след седем. Мисълта да избягам от вкъщи ме беше осенила отдавна. Навън валеше сняг. Обух закърпените панталони, пуловер и яке. Не казвам „моите“, защото те бяха на брат ми и две - три години стари. Обувките, които имах на краката ми, бяха твърде големи за мен.
Тогава не мислех как съм облечен. Най-важното беше, че бях вече навън. Моето първо самостоятелно решение! Mмм … А сега накъде? Аз не познавах града. Ако ходех някъде, винаги някой беше с мен. Избрах една широка улица, чийто край не се виждаше. Да, така беше. Не помня колко съм вървял. Не помня и нищо друго след това. Продължението на моето бягство знам от майка ми, която често след това разказваше тази история. Непозната жена ме е намерила и ме отвела в близката детска градина. Аз не съм знаел адреса, на който живея, но съм казал името си и къде работи майка ми. „В киното“, казал съм аз и така случаят се разминал без милиция. Възпитателките в детската градина започнали да звънят на четирите киносалона в града и по описанията, които дали за мен, намерили майка ми.
Тези четири или пет часа до идването на майка ми, бяха единственото време, прекарано от мен в детска градина. Може би поради окаяния ми вид, всички деца ме бяха наобиколили и ме гледаха мълчаливо, а аз дояждах поредната купичка мляко с ориз. Майка ми не правеше често тази вкусотия, а на мен тя ми бе любима. Навярно осем или десет купички мляко с ориз изядох тогава. Това го помня много добре. До ден днешен, щом за десерт има мляко с ориз, историята с моето невинно бягство изплува отново в съзнанието ми.
Майка ми дошла и ме отвела обратно вкъщи. Дали сме говорили тогава за моето бягство? Дали по пътя за вкъщи ми е задавала въпроси? Аз не помня. Но едно знам със сигурност. Тогава, още на следващия ден, аз получих моите първи зимни ръкавици.
Стана съвсем тъмно в стаята. Свещта изгасна. Трябваше да потърся нова. Дръпнах само една малка част от завесите, за да влезе светлина. Новите свещи бяха в един от шкафовете до вратата. Вземах една и се обърнах. Майка ми беше будна и ме гледаше с тихи спокойни очи.
– Ти ли си? – попита тя, при което аз силно се изненадах.
– Да, мамо! Аз съм! – казах аз тихо, сякаш се страхувах да не разваля този вълшебен момент.
– Липсваше ми. Мислех, че те няма.
– Тук съм. Не се безпокой!
– Къде са другите? – попита тя. Аз не бях сигурен, че майка ми е напълно будна. Аз не знаех кои са другите, не исках да я обърквам с въпроси. Нейният свят беше друг, не достатъчно разбираем за мен.
– Ще дойдат! – отвърнах аз. – Излязоха за малко, но ще се върнат.
Аз не бях уверен дали майка ми ме разпознава или ме взема за някой друг.
– Би ли отворил прозорците! Задушно е!
– Веднага! – казах аз и отворих един от прозорците. – Така добре ли е?
– Да, по-добре е. Защо ти е тази свещ?
– Не искаш ли да я запаля?
– Не. Има още време.
– Мамо? – попитах аз колебливо. – Има ли нещо, което трябва да знам?
– О! – каза тя някак изненадващо. – Има много неща, които не знаеш. Защо ме питаш сега?
– Кажи ми ги тогава!
– Сине, по-добре не! Повярвай ми, не би желал да ги узнаеш. За теб ще е по-добре. Миналото вече не е важно. Не би искал да го узнаваш. Защо ти е? – болка се четеше в насълзените й очи.
– Разбирам – казах аз и я целунах по челото.
Този разговор беше малко смущаващ и предпочетох да не го задълбочавам повече от необходимото.
– Жадна съм – каза майка ми и продължи да говори. – Съжалявам, но не мога! Не искам да разказвам нищо! Боли толкова много … Всичките тези години ... Къде е моята котка?
– Тя е тук, мамо, до теб е! На леглото е.
Успокоена от моя отговор майка ми спря да търси котката си. Aз поднесох към устните й чаша с вода. Тя отпи няколко пъти, а после попита тихо:
– Има ли нещо за ядене?
– Да. Има прясна пилешка супа. Сега ще я притопля – отвърнах аз и тръгнах към кухнята, но майка ми ме спря с думите:
– Чакай малко! Затвори прозореца, преди да отидеш в кухнята!
– Извинявай! – казах аз и, докато затварях прозореца, погледнах към небето. Враните отвън отново грачеха и летяха около дървото. Октомврийското слънце трудно си пробиваше път през облаците.
В кухнята аз извадих супата от хладилника и отсипах с черпак част от нея в една супена купа. После поставих пълната купа в микровълновата фурна. Тогава чух как входната врата се отвори. Навярно беше болногледачката. Тя идваше всеки ден за по два-три часа.
– Добър ден! Идваш точно навреме! – посрещнах я аз в коридора, докато супата се въртеше в микровълновата. – Майка ми се събуди току-що. Топля й супа.
– Добър ден! Аз ще я нахраня – каза тя приветливо.
– И тя говори отново!, – информирах я аз.
– Оoо! Каква приятна изненада! Много се радвам! Тъкмо ще можем да си поговорим.
– Само ще те помоля да внимаваш какво казваш. Мисля, че след толкова време мълчание тя не е съвсем ориентирана … Нали разбираш? ...
– Да, разбирам! Ще внимавам!
– Аз ще отида в парка. Ако се забавя, звънни ми по мобилния.
– Да, ще се обадя.
Харесвах този хрупкав звук, идващ от стъпките ми в снега. Той не беше почистен и аз бях първият, който оставяше следи в него. Свежият въздух беше ободряващ. Алеите в парка също не бяха почистени. Обувките ми затъваха в снега. В парка нямаше никой друг освен мен. Алеите в парка, дърветата, пейките бяха затрупани от сняг. Аз вървях без посока с ръце в джобовете. Бях забравил да си взема ръкавиците. Тишина, спокойствие, белота ... Паркът беше красив както през лятото с разцъфналите храсти, цветя и раззеленени дървета, така и през зимата. Снегът скърцаше под краката ми като музикален инструмент. Беше ми някак забавно, игриво, не можех да спра.
Встрани от мен забелязах следи от лапи. Погледнах напред. До един храст, недалеч от мен, се червенееше тялото на лисица. Тя беше вперила поглед в мен. В очите й нямаше страх. По-скоро в тях се четеше нещо като изненада и укор, че нарушавам нейното пространство. Аз спрях. Гледахме се така известно време, докато тя загуби интерес и не реши да продължи към близките храсти вляво. Снегът беше дълбок за нея и тя трудно си проправяше път в него. Тази неочаквана кратка среща ме направи по някакъв начин щастлив.
Снегът започна да вали отново. Той заличаваше моите стъпки след мен, като че ли се опитваше да възстанови своето собствено разбиране за хармония.
Неусетно се бях отдалечил твърде навътре в парка. Беше време да се връщам. Обратният път към вкъщи беше по-труден. Снегът ставаше все по-дълбок. Вървенето през него не беше лесно. Духаше и лек вятър, но достатъчно силен, за да навява снежинки в лицето ми. Погледът ми беше замъглен. За ориентир ми служеха само дърветата в парка.
Още от вратата вкъщи ме лъхна приятен аромат на кафе.
– Целият съм мокър! Снегът e толкова силeн! – казах аз и попитах болногледачката: – Всичко наред ли е? – Тя пиеше кафе в кухнята.
– Да, наред е! Майка ви се нахрани добре. Изкъпана е. Сега спи.
– Благодаря! – казах аз разсеяно.
– Кой е Михи? – попита неочаквано тя.
– Моля? Идвал ли е някой, докато ме нямаше?
– Не, никой не е идвал. Майка ви много настояваше да се срещне с Михи. Тя каза, че било много важно. Трябвало непременно да говори с него.
– А вие какво й казахте?
– Казах й, че не го познавам. Вие, като се върнете от разходката, ще поканите Михи и той навярно ще дойде. Нещо нередно ли направих?
– Не, не! – казах аз отнесено. – Нищо нередно не сте направили.
– Кой е Михи? – попита тя отново. – Може би трябва да знам ... Ако тя попита и друг път за него.
– Баща ми – отвърнах аз. – Той почина преди дванадесет години.
Когато влязох в стаята на майка ми, завесите отново покриваха плътно прозорците. Беше запалена нова свещ. Може би e искала всичко да е същото като преди. За какво ли е пожелала да разговаря с баща ми?
Tой пушеше много и умря от пълно никотиново натравяне. Баща ми харесваше да се грижи за мотоциклета си и говореше малко. Не че нямаше какво да каже. Просто таеше думите в себе си, своите мисли и чувства също. От него не съм чувал много да казва.
Всяка събота и неделя той ходеше с мотора си за риба. Съседите го очакваха в късния неделен следобед. Те нервно поглеждаха през прозорците. За повечето от тях неделите бяха отредени за рибна вечеря. Случвало се е баща ми да се върне без улов. В такива случаи това си проличаваше веднага по сведения му поглед. Той се чувстваше унизен. Имаше лошо настроение. Баща ми бързо се прибираше вкъщи, а съседите не отваряха техните прозорци. Нямаше смисъл, той нямаше да разговаря с тях. Ние от вкъщи също го наблюдавахме. Ако имаше риба, имаше пари. Тогава мама можеше да купи храна, дрехи или да плати стари сметки. В дни като този ние всички бяхме щастливи и горди с нашия баща.
Ако баща ми запалеше цигара, ако той започнеше да обикаля около мотоциклета си без причина, да се оглежда и покашля, тогава съседите отваряха прозорците си и започваха да го подпитват шеговито:
– Как беше риболовът, Михи? Пълна ли е раницата? – подпитваше най-често първи Иван Дългият. Баща ми само се усмихваше, продължаваше да пуши и не казваше нищо.
– Хайде, Михи, отвори раницата! Покажи какво има вътре! – добавяха нетърпеливо и други съседи.
Предпочитана от всички бе речната пъстърва. Баща ми я продаваше на по-скъпа цена от шараните или други видове риба. Обикновено Иван Дългият излизаше първи навън и избираше някоя голяма риба, после пъхаше няколко банкноти в джоба на баща ми. И преди той да се прибере вкъщи, го потупваше с ръка по рамото, като казваше:
– Е, голям рибар си, Михи! Голям рибар! Ненадминат!
Баща ми се смееше доволен. Неговото лице грееше от щастие. Иван Дългият знаеше как да повдигне настроението на баща ми.
Иван Дългият беше малко по-заможен от другите съседи, но не го показваше явно. Той уважаваше еднакво всички. Иван Дългият имаше някакъв апарат, с който прожектирваше детски филми. Почти всяка събота вечер, когато стане тъмно, той изнасяше своя апарат на терасата и го фокусираше върху отсрещната стена на сградата, която нямаше прозорци към неговата тераса. Върху големия „екран“ оживяваха различни герои от приказките. В събота вечер се събираха деца и от съседни махали. За всички това беше голямо преживяване. По онова време не всички родители можеха да си позволят телевизор вкъщи.
Двете съседки Петра и Мария не се спогаждаха добре. Може би точно затова те винаги се препираха около раницата на баща ми коя от тях ще вземе по-голяма риба.
– На тебе с бате Коста ви стига и тази по-малката, а ние сме трима! И гости чакаме!
– Ха! На мен гости не ми ли идват? Я, току виж, дошъл някой! Защо не вземеш няколко от по-малките! – не отстъпваше Петра.
– Вземи ги ти! На мен ми трябва голяма риба. Имам една нова рецепта от дъщеря ми – точно като за тази е.
– Не! Пъстървата е моя!
Без препирните на Петра и Мария никога не минаваше. Баща ми харесваше да се шегува с тях. Той грабваше раницата с рибата и се правеше, че тръгва към вкъщи с нея. Все пак трябваше да има някакъв край. В този момент Петра и Мария забравяха спора помежду си. Те бързо избираха някакви риби, плащаха и мълчаливо се прибираха вкъщи.
Тъй че, стана ясно - в неделя почти всички съседи готвеха риба и събираха котките на квартала.
Когато баща ми се прибереше вкъщи, той оставяше раницата си в коридора. После изваждаше парите от джобовете си, оставяше ги на масата и събличаше вмирисаните на риба дрехи. Баща ми не казваше и думичка. Заспиваше веднага. Майка ми изваждаше останалата риба и изпираше раницата и дрехите му. Ние вкъщи пазехме тишина или излизахме навън.
Враните отвън вдигаха страшна врява. Майка ми не ги чуваше. Аз се приближих до леглото й. Тя спеше.
Майка ми беше тази, която се грижеше за спокойствието и за равновесието в семейството. Всъщност, тя намираше време и начин да се грижи за всичко. Тя знаеше какво може да понесе, какво може да прости. Ако в младежките ми години съм недоволствал за много неща, сега разбирам колко импулсивен и безразсъден съм бил тогава. Майка ми винаги е била права. Погалих й косата.
Като всички деца, така и аз задавах много въпроси. Кога ще стана голям? Защо звездите са толкова далеко? Защо хората не могат да летят? ... Веднъж попитах майка ми откъде идват децата.
– Ние, хората, сме деца на думите – каза ми тогава тя. – Всичко на този свят започва и свършва с думи, изречени от нас. Един ден, когато ти порастнеш, ще срещнеш момиче. То може да не е красиво за другите, но за теб то ще е най-красивото и единствено. Тогава ти ще му кажеш, че го харесваш, че го обичаш, че искаш да бъдеш винаги с него. И тези думи ще променят живота и на двама ви. Тогава ще имате деца. Децата идват от любовта между двама души.
– Не, мамо! – отвърнах тогава аз. – Аз ще остана с теб! Аз те харесвам, аз те обичам, ти си единтвена за мен!
Майка ми се усмихна, прегърна ме и ме целуна. Тази прегръдка беше най-топлата и най-дългата в живота ми.
Днес е събота, пет и половина следобед. Враните не се чуваха. Реших да отворя един от прозорците. Временно. Само да се промени малко въздухът в стаята. Майка ми се раздвижи в леглото и се обърна на другата страна. Котаракът успя да се измести встрани, преди да бъде затиснат. Майка ми изпитваше болка и простена няколко пъти тихо. После тя отново заспа. Поставих ръка на челото й. Тя имаше слаба темпеатура.
Изведнъж се чуха далечни гласове, които бавно приближаваха. Погледнах навън. Жена ми се прибираше с децата вкъщи. Аз отдавна ги очаквах. Затворих прозореца и тихо излязох от стаята на майка ми. Отидох в банята да освежа лицето си с вода. Бях в коридора, точно когато тримата влизаха през вратата на жилището.
– По-тихо, Тео! Баба ти спи! – смъмрих го аз.
– Как е тя? - попита жена ми.
– Тя може отново да говори! – отговорих аз.
– Радвам се! – каза тя. - Много радостна новина! И как точно се случи?
В момента не можах да кажа нищо повече, защото малкият Тео се засмя и хукна към мен. Приклекнах с разперени ръце и той ме прегърна. Имаше още сняг по неговото яке, а студеното му личице се прилепи до моето.
– Тате, изгубих някъде едната си ръкавица! – каза тъжно той.
– Не се притеснявай! Ще получиш нови! – зауспокоявах го аз. – А сега първо съблечи якето и събуй обувките си.
Тео събу обувките си и ги постави една до друга. Той ми подаде якето си, защото все още не можеше сам да достигне височината на окачване.
– Те бяха любимите ми ръкавици – продължи Тео.
– Тео! – казах му аз, – ти не си я загубил нарочно. Вероятно си я забравил някъде или случайно е паднала от джоба на якето ти. Следващият път ще се грижиш по-добре за ръкавиците си, нали? Ти не си искал. По невнимание е станало. Друг път ти ще внимаваш, нали?
– Да, тате!
– Евелин! Как мина денят ти днес? – попитах моята осемгодишна дъщеря. Ела тук! Разкажи ми!
Времето на изгубените ръкавици беше започнало отново и със сигурност то нямаше да ни напусне скоро.
от сборника "Времето на изгубените ръкавици"