автор: mitkoeapostolov

След като дълги години се бях отказал от българска история, а после намерих в нея упование за себеоткритие, днес ще опитам да изложа моята перспектива за развитието на нашата държава.
В основата на моите разсъждения стоят книгите на Стефан Цанев, „Български хроники”, литература и видео материали от „Българска история”, както и мои лични проучвания на някои от ключовите ни исторически места. Призмата на моя поглед ще е енергийна и кармична – ще опитвам да обясня събитията от гледна точка на енергиите, а не на хората или държавите. В основата на този принцип заляга идеята, че всичко, което нарушава равновесието, в крайна сметка води до неговото завръщане чрез балансиране на моментното състояние – след провал следва успех, а след успех, провал. Единственият начин да се избегне този цикъл е енергийните системи да останат в равновесие – без някой да иска да печели или да губи.
Има различни хипотези за произхода на прабългарските племена. Не съм компетентен да изложа предположение или доказателство коя от тях е вярна. По-скоро ме интересува въпроса защо пристигат на Балканския полуостров точно в този период от време. От няколко века славяните населяват северните територии на Византия – наследницата на източната римска империя. С течение на историческите процеси, тя възвръща стария си облик – на пан-елинистична държава. Енергийните граници определени от природата за развитие на гръцката култура минават малко над Солун, а в този момент от историята, те се намират на Дунав.
За да се изравнят енергиите, историята привлича прабългарите да отвоюват територията, която гърците неправомерно са завзели. Развитието на първото българско царство представлява именно това – настъпване на българо-славянският съюз на юг, до естествените граници на гръцката култура. Разбира се нашите деди не спират до пределите начертани от съдбата, а навлизат в няколко други култури – земите на север от Дунава, част от илирийските владения и цяла северна Гърция – Македония, Тесалия, Епир, всички завладени по времето на Борис I и Симеон Велики.
Както в началото енергиите подават ръка на българския съюз да отвоюва земи неправомерно завзети от други култури, сега те се обръщат срещу него. Само две поколения след Симеон Велики, България пада под византийско робство. Причините за това падение от енергийна гледна точка са – навлизане в чужди енергийни полета и изтощаване на народа и армията от непрестанни войни.
Разбира се византийското робство също е енергийна несправедливост и съвсем естествено енергиите се въплъщават в Асен и Петър, които отново създават държава на юг от Дунава. За съжаление, новите български царе вървят по стъпките на старите, докато България отново не прекрачва своите енергийни граници – по времето на Иван Асен II неправомерно са завзети северни, илирийски и гръцки земи. Този път сривът не е толкова бърз, колкото този на първото българско царство, но все пак се случва по абсолютно същия начин до падането на България под турско робство. Причините отново са същите – армията и народа са разделени и изтощени от алчност и война.
Тук бих желал да отворя една скоба и да разгледам защо империите се разпадат и често след времена на победи и развитие следват такива на упадък и загуби. Когато една държава завладява земи извън своето културно пространство, тя вкарва тези разнородни енергии в собствената си душа и сила. Колкото повече неприсъщи земи и култури усвоява, толкова повече собствената ѝ душа се изменя и отчуждава от самата себе си, докато в крайна сметка не се разпокъса на съставните си части. Точно това се случва с Египет, след това с Римската империя и неизбежно с българската империя (важно е да се уточни, че завладяването на други държави следва да не се бърка с доброволен съюз с тях).
Разбира се тук възниква въпроса – кой определя културните пространства на държавите и народите и кое представлява отвоюване на своето и кое нахлуване в чуждото. Трудно мога да отговоря на такъв въпрос, но според мен общовалидното правило се базира на това дали завладяната територия е предимно населявана от хора от съответния етнос (това правило важи само за периодите преди етническите прочиствания).
Обратно към българската история – османците пристигат на Балканите. Още от дете си спомням омразата, с която съм откърмен към турците заради робството, затова ще опитам да прекарам повече време върху този период с идеята да го изясня енергийно. Първо и най-важно – османците пристигат в Тракия като съюзници на византийците. Помагат им в гражданските междуособици и против българите. Накратко – земята им е поднесена даром, заради алчността, недоверието и страха между българи и гърци. Няма как да се сърдиш на някой за действията му, когато ти ги провокираш на енергийно ниво.
Последвалото османско владичество или турско робство (нека всеки го нарича както го чувства) е енергиен урок за целите Балкани – до този момент всяка държава дебне останалите да проявят слабост и случи ли се това – веднага навлиза в тяхното културно пространство. Османците целят да научат народите да не се разпростират извън границите си, да живеят в мир и разбирателство със съседите, с които да си помагат при нужда.
За времето на самото робство мога да кажа, че е представлявало един непрестанен урок по смирение към всички християнски поданици на султана, като на много места и за много хора то не е било робство, а възможност за издигане и забогатяване. Печално известният кръвен данък съвсем не е бил толкова лош. Често бедни семейства доброволно са давали децата си, заради огромните перспективи за тяхното развитие в турското общество. Това разбира се не значи, че е нямало отявлени несправедливости, но такива са съществували и преди османците, в пределите на предишните християнски царства, обсебени от идеята за алчност и грабеж.
Друга чувствителна тема е тази за помохамеданчването. Не съм специалист и не мога да твърдя със сигурност, но моите впечатления са следните. Имало е насилствено помохамеданчване – кога и как не е точно ясно. Имало е доброволно помохамеданчване – на групи преследвани от предишната българска държава и църква. Пример за такива групи вероятно са богомилите. Изказват се немалко хипотези, че голяма част от населението на Родопите е било богомилско, преди доброволно да приеме исляма с идването на турците. На енергийно ниво искам да обърна внимание, че всеки народ се стреми да налага своята култура и религия (за съжаление), вместо да остави останалите да си вземат това, което считат за полезно.
По тази тема, най-широко разпространено сред българите е впечатлението оставено от книгата на Антон Дончев „Време разделно” и от едноименния филм по нея. Това е една от любимите ми български книги – написана е увлекателно и историята звучи истинска. Ето защо си направих труда да изчета всичко, което можах да намеря за нея. Първо, авторът твърди, че я написал за 40 дни, по време на обиколка из Родопите. Второ, има немалка вероятност, книгата да е била държавна поръчка (с оглед на планирания „Възродителен процес”), която да обясни наличието на славянско мюсюлманско население в Родопите. Трето, възможно е да е била написана от друг автор (спекулациите са за Яна Язова). Четвърто, книгата се базира на хроника, записана от Стефан Захариев. Източникът на тази хроника е житие „намерено” от поп Драгин от село Корова (днес Драгиново, до Велинград). Истинността на това житие е изключително спорна.
Не споделям тази информация, за да опровергая или обезлича Антон Дончев и творението му. Напълно възможно е всички негови тези да са били исторически правилни. Помествам съмненията тук единствено, за да може всеки българин, който развява книгата като знаме, доказващо исторически неправди, заслужаващи отмъщение, да се замисли.
Урокът на османско владичество също има своята давност и Османската империя, като всяка друга империя преди нея, започва да се разпада. Тук бих желал да обърна внимание на априлското въстание. В българската историография то е описано като справедлив гняв на един поробен народ против един жесток тиран. Често изниква въпроса – защо турците са прибягнали до такава жестокост. Според мен това е станало защото се е активирал техния най-голям страх, че ще бъдат избити и унищожени. Ние българите не разбираме какво е провокирало този страх, имайки в предвид колко голяма и мощна е била империята и колко малко и безобидно въстанието. Но ако погледнем внимателно, ще видим, че основания не липсват.
Добри Чинтулов в „Стани, стани юнак балкански ” пише:

Да си развеем знамената,
да светне нашата земя,
да си прославим имената,
да гинат турски племена!
Иван Вазов в песента на панагюрските въстаници казва:

Ний за живота нямаме жалост,
но да не умрем, братя, нахалос –
нека се мъчим колкото можем
повеч душмани мъртви да сложим.
…
Нека мрем, както нявга сме мрели,
Да живейм волни как сме живели!
Кураж, другари! Бог ще ни брани!
Смърт на вековни, черни тирани!

Едва ли турците не са чули тези думи и едва ли не са ги разбрали за това, което те ясно казват – ние ще ви убием. В този миг няма значение дали сме способни да го направим, има значение, че желаем. И какво би направил човек, който живее от угрозата, че друг ще го убие – убива пръв.
Прилагам конкретна легенда от Батак, която ясно показва, как сме задействали този дълбок турски страх и какви са били последствията за нас (не претендирам за историческа истинност). Българите вдигат въстанието. Също като панагюрските си събратя и те желаят да потопят сабите си в турска кръв, иначе какво въстание е (всеки може да прочете как българите лизали кръвта на убития турчин в Панагюрище в записките на Захари Стоянов). Само че в Батак няма турци. Търсили няколко часа турчин да убият, но като не намерили никой, хванали едно говедарче-помаче и го заклали. Другите говедарчета, които станали свидетели на случката, избягали право в помашките села и им разказали как българите са се вдигнали да ги изколят. За часове се събира башибозук и извършва това, което ние познаваме като баташкото клане. Месеци след трагедията, помаците, които вече са се успокоили, говорят с оцелелите и им казват – „Абе ние май прекалихме”. Човешките и народните страхове, се уголемяват от такива тъмни енергии и както винаги в една такава случка има двама участника. Отделен е въпроса кой доколко е прав (за всеки случай, енергийната поговорка „всичко се връща” действа с пълна сила, защото българите извършват същите зверства в Доспат и Тамръш след освобождението) .
Енергията от въстанието предизвиква освободителната война. За миг всичко изглежда идва на място. Ето надеждите на българския народ според Добри Чинтулов, докато все още сме под турско:

На помощ сърби, черногорци
със радост ще се затекат,
а и от север храбри руси
тозчас ще да се появят.

Част от тези надежди дори се сбъдват. Енергийната връзка с братята славяни (която ще разгледаме и по-нататък), позволява на християнските народи от балканите да получават нова възможност, след няколко века на енергийно учене, да покажат, че са разбрали предишните си грешки и няма да ги допуснат отново.
Уви, историята продължава по старо му. Сърбите неправомерно нахлуват в българското енергийно пространство след съединението, от страх и завист, че ще станем прекалено силни. Тук е редно да отбележим, че Османската империя, която днес толкова много мразим, не предприема никакви действия против нас, въпреки че именно нея ощетяваме териториално. И тъй като сръбската атака е неправомерна, печелим войната.
Следва първата балканска война причинена от отказа на Османската империя да върне свободата на стотиците хиляди гърци, сърби и българи, живеещи в северозападните ѝ предели. Тъй като става въпрос за традиционни енергийни полета на тези три етноса, империята губи войната.
За съжаление, вместо това да доведе до така чакания мир на Балканите, победителките се дебнат хищнически – без никаква промяна спрямо древните и средновековни традиции. За още по-голямо съжаление, България е основната причина за започването на нов конфликт – междусъюзническата война. За мен това е основната и най-особена война за третата българска държава, която предопределя развитието на народа ни с векове напред. Ето защо ще ѝ обърна специално внимание.
От енергийна гледна точка тази война изглежда напълно справедлива. България се бори да включи в територията си завзетите от гърци и сърби западни македонски земи. Защо тогава губим и стигаме до първата национална катастрофа? Отговорът за съжаление вече е клиширан и се е показал и при първата и при втората българска държава – победите в балканската война ни главозамайват, разпръскваме армията си на огромен фронт (според думите на един от главнокомандващите на македоно-одринското опълчение Петър Дървингов – „разпръскване, каквото военната история не познава до сега”), ставаме арогантни – главнокомандващият на армията ни генерал Савов, казва – „Сърбите още помнят боя от войната през 1885. Армията ни е толкова силна, че може да помете всички останали взети заедно”. И в допълнение – немалка част от териториите, завладени през балканската война са били от турското и гръцко културно пространство. Как сме можели да спечелим тази война? За мен отговорът е прост – да отстъпим апетитни беломорски територии, предимно населени с турци и гърци, в замяна на „македонските чукари”. Разбира се, от днешна гледна точка това звучи лесно, ръководителите тогава не са знаели какво предстои.
Тук е мястото да отворя една скоба и да обърна внимание на понятията държава, население и малцинство. Държавата с монолитно население и религия е изобретение от 19 век. Преди това, повечето царства и империи са включвали много населения и религии. След появяването на тази идея, много често се случва в рамките на една държава да останат съществени малцинства от друг етнос. Това важи с особена сила за народите под османска власт, които са били силно смесени в много региони. Именно тези смесени райони по-късно пораждат ябълката на раздора и карат всяка държава, която се види по-силна, да желае да ги присъедини на база на „основателната” претенция, че там живеят хора от нейния етнос. Tова прави и България като присъединява Лозенград, Бунархисар и Люлебургас, където живеят немалко турци. Подобен е случаят и с Гюмюрджина, Ксанти, Драма и Кавала, където има много турци и гърци. По същата тази формула, сърби и гърци се настаняват в западна Македония.
От такава гледна точна всички участници в конфликта са еднакво виновни или невинни. Това поставя въпроса какъв е най-добрият начин за определянето на териториалната принадлежност на територии със смесено население. Отговорът го имаме днес – общ съюз от държави, с равни права за всички хора и религии в него. Но по времето на междусъюзническата война, такива решения все още не са съществували и затова се стига до редица национални трагедии.
Изходът от тази пагубна за държавата ни война предопределя както влизането ни в първата световна война, така и излизането ни – като победени. Следва повторение или в българският случай – потретване през втората световна война. И в двете войни нахлуваме в територията на гръцкото, сръбското (и румънското през първата световна) културно пространство и съответно в техния край, те нахлуват в нашето.
Разбира се не желая да абсолютизирам грешките на нашите държавници и военноначалници – съседите ни също допускат такива. Гърция се впуска във война с Турция след края на първата световна война, а Югославия се разпада по трагичен начин през деветдесетте.
Всички тези енергийни развития предопределят настоящето и бъдещето на нашия народ в частност и на Балканите като цяло. Европейският съюз е чудесно решение на енергийните исторически проблеми, но и той замита много нерешени ситуации, които следва да се изяснят между държавите.
Тук бих желал да обърна внимание на енергийния разпад на Югославия, да обясня какви паралели би имал за евентуално такова разпадане на Европейския съюз и да начертая какви стъпки бихме могли да предприемем към нашите съседи, така че отношенията ни да са стъпили на здрава енергийна основа.
Формулата на създаване на Югославия е политически съюз между културно близки етноси. Какъв е проблемът? Съюзът не е равнопоставен. В него силно изявен лидер е сръбският етнос. Формулата на Европейския съюз е сходна – държавите победителки от световните войни доминират в основополагащите идеи и принципи. И до ден днешен висят неразрешени енергийни въпроси. Първо, следва държавите победителки да поемат еднаква отговорност, като тези, които са победени, за причините и последствията и от двете войни (нека всеки сам прочете хилядите томове история написана по темата и прецени дали, как и защо „добрите” победителки, носят същата отговорност като „лошите” победени). Второ, следва да се преразгледа статута на много територии, заграбени от победителките и невърнати до ден днешен – немски територии в Полша, Чехия и Калининград, унгарски територии във всички посоки, австрийски територии в Сюд Тирол, български територии в Тракия и на запад. Не казвам тези земи да се вземат от един и да се дадат на друг, но поне да се измисли начин за общо ползване – с два официални езика, връщане на изселени хора и възстановяване на имоти.
Защо това е важно? При разпад на който и да е било съюз, обикновено превез взимат националисти и ревизионисти, които искат да възвърнат някаква загубена слава (да се разгледат Брекзит и политиките на Тръмп в това отношение). Неразрешените енергийни въпроси дават златна кокошка в ръцете на диктатори-манипулатори да шантажират собствения си народ за лична изгода и слава.
Какво можем да направим проактивно като нация, с конкретни действия към нашите съседи?
Да се извиним официално на Гърция за исторически нахлувания в територията ѝ преди 14 век. Да се извиним за започването на междусъюзническата война. Да се извиним за нахлуванията ни през първата и втората световна война. Да предложим парични компенсации и грамоти с извинение от българската държава за пострадали семейства. Да оставим гърците сами да претеглят и преценят дали те са допуснали грешки спрямо нас и да ги поправят, както преценят за добре.
Да се извиним на Сърбия по всички гореспоменати точки и да потърсим същите решения. Да се извиним на Румъния за нахлуването ни през първата световна война и да потърсим същите решения, като с Гърция и Сърбия. Да се извиним на Турция за кланетата в Доспат и Тамръш и за възродителния процес, като отново предложим грамоти и компенсации, както и конкретни възможности за завръщане на прогонено население.
Македония. Отказвам да я наричам Северна. Обидно е. За Македония съм писал отделна историческа статия – „Македония – история и настояще”. На който му е интересно може да прочете там мнението ми за историческите ни грешки спрямо този народ и държава, който считаме за толкова свой или братски. За Македония мога да кажа само няколко думи за настоящето. С трепет на радост присъствах на общото празнуване на паметта на Гоце Делчев в Благоевград между българския и македонския премиер през 2018. Със същия трепет следях и развитието на договора за добросъседство.
С каква болка видях и тази добра инициатива да се проваля. Македонците няма да коментирам. Нека те сами коментират себе си. Ще обърна внимание само на нашите политици и духовни ръководители. Първо, македонската църква покани българската да ѝ стане църква майка и да я приобщи в лоното на православните църкви. Българската църква отначало прие, после под натиск от сръбската и руската се отказа. Македонците ни поканиха да честваме заедно 1000 години охридска патриаршия. Българите отказаха. Думите на българските духовници и политици бяха – нека първо върнат короните на прокудените български духовници. Аз бях в Охрид. Македонците бяха приятелски настроени и недоумяваха защо нашите ги няма.
В историческата комисия от договора за добросъседство, яката ги натискаме да се признаят за българи (поне в исторически план), без ние самите да признаваме историческите си грешки спрямо тях. Те разбира се също правят шмекерии, но както казах, не е наша работа да гледаме тях, а себе си. Какъв е правилният енергиен подход спрямо Македония? Признаване, извинение и компенсации за историческите ни грешки. Вземане на Соломоново решение и споделяне на цялото ни общо историческо минало. Защо Самуил да не може да бъде едновременно македонец и българин? Защо и Гоце Делчев не може да бъде и едното и другото? Извинение за блокирането им по пътя на европейска интеграция. Извинение за арогантното поведение на водещи български политици, които натрапват исторически стереотипи и пречат на сближаването на двата народа. Ако и те имат такива, сами да си ги установят и регулират.
Бъдещото на балканските народи е заедно. Но за да го има него, всеки един от тях трябва добре да преосмисли историческото си поведение и да вземе толерантни и добросъседски мерки спрямо всички останали. В противен случай, Европейският съюз ще се яви просто като похлупак, който ще прикрие проблемите за 50-100 години, след което те ще се възобновят с пълна сила.