автор: zinka

Пролетта ли ме запалва
тя ли музите ми буди?
Като по стена на халба
пърхат жадни пеперуди.
И каквото и да кажа
се римува - та се лее...
Като сух трънак по плажа
вятър пролетен ме вее.
И вълна одушевена
ме побутва, понаквася –
от бодлите, притаена
вятър зимата отнася.
То - морето е далече,
но солта му – в клетка всяка
денем пълни се, а вечер
в стиховете ни изплаква.
За морето плаче – зная
и ме моли да напиша...,
със сълза прокапва в чая,
и на пресекулки диша...
Сол, вода, трънливи ласки
във ума ми се разплискват,
по листата с нокти драскат
и да се стаят не искат...
Ех, морето – ах, вълните,
пеперуди на тръначе...
Аз ви моля да заспите,
чак на сутринта, обаче...
Пролет моя, не избързвай!
Укрепни на дните в края.
Но да ме виниш – не дръзвай
мярка щом сама не знаеш!
Че във диплите ти скрита,
зимата събира сили –
иска пролет да опита
и със скреж да я ужили.
Музите ми в зимни боти,
свличат вълнени чорапи.
Чувам ги да се кикотят...
зад сърдечните ми клапи...
...
Пиша дълго и римувам,
а - финал не се задава...!
Струва ми се или чувам
някой да ми казва: „Браво“?
Че да млъкна, да кандисам
в тяло старо под юргана.
Пиша..., пиша... а написах –
птичетата да нахраня!