автор: mitkoeapostolov

Мир на праха му. Срещнах го за кратко – на X Venture 2012 – екстремно състезание, което включваше 120км колоездене, 50 км ходене/бягане, 1км плуване, 20 км гребане, скално катерене, спускане в пещера и ориентиране в местността Русенски Лом. Загубихме се заедно с него и съотборника му в една нива, около селата Табачка и Червен. Още тогава ми направи впечатление на много интересен човек, с различно мислене.
От 2012 не съм го виждал. Понякога ми попадаха случайни новини или коментари от приятели планинари. За мен онова състезание през 2012 беше краят на екстремната спортна дейност – просто изгубих желание и сили. За него се оказа началото.
Когато чух за смъртта му под К2, останах потресен. Отначало не знаех защо. Умирали са и други мои познати и близки, но за тях не съм скърбял толкова дълбоко. Две вечери поред не можех да заспя. Вместо това наваксах с всички видеа и интервюта на Скатов в интернет пространството.
Така успях да осъзная какво в смъртта му ме е докоснало толкова дълбоко. Атанас Скатов следваше следната мантра – хранене без животински продукти, живот сред природата, всеки да намери своето нещо. Това е светлата част от посланието му, която напълно приляга на моето развитие в последните години – в момента съм в преход между вегетарианство и веганство, желая да живея на село, в къща с градина и няколко домашни животни, търся „своя елемент”.
Но в думите на Наско имаше и тъмна окраска – желаеше да докаже на себе си и на другите относно правотата си начина на хранене и на живот. Затова търсеше границата на човешките възможности. Смяташе, че колкото по-невероятни постижения покаже, толкова по-голямо доказателство прилага за собствените си думи и ги прави по-силни и истинни (дали не се превърна в техен роб?).
С интерес размишлявах върху думите му – „напред и нагоре, върхът не е граница”, върху думите на колегата на Наско, алпинистът Боян Петров – „покорявам”, „върхът е в краката ми” и най-сетне и върху думите на двамата – „да изкачваш осемхилядници е огромна доза адреналин”. След всяко постижение, и двамата вдигаха летвата все по-високо, подсъзнателно търсейки докъде могат да стигнат без да загинат.
И двамата ни алпинисти бяха заели западния подход към разпространяване на мисията си – конкретни цифри и ясни цели. Често използваха западния термин „проект” в описанието на организацията по експедициите си. Наско казваше „50% намаляване на животинска храна”, Боян казваше „В космоса са летели четиристотин човека, хималайската корона имат само четиридесет”, с подтекста „значи ние сме по-редки и по-смели от космонавтите”.
Също като Наско и Боян, и аз се вдъхнових от западния подход към живота с ясни цели – да спестя еди колко си пари, с които да си купя еди кои си неща, докато реализирам еди кои си лични проекти. Пак като тях – в стремежа си да си докажа колко съм прав в житейските си избори, започнах постепенно да прекалявам с отдадеността си към каузите в които вярвам, да произвеждам свръхдози адреналин, докато един ден не се сринах и получих тежко психическо прегаряне, с което все още се боря.
Ако анализираме от психологична гледна точка защо човек търси границата и свръхпостиженията, можем да намерим някакви отговори. Дали са правилни или измислени, няма кой да потвърди. Баща ми, подобно на Наско, започна да бяга ултрамаратони на 32, вероятно с цел да се чувства номер едно, тъй като в семейството си, винаги се е възприемал на второ място след брат си.
Моите стремежи да докажа колко съм талантлив и прав в житейските си избори може да идват от това, че родителите ми винаги са искали да имат дете вундеркинд, което да ги отрази като невероятни и аз съм мислел, че ако не постигна нещо уникално в живота, не заслужавам да бъда обичан. Стори ми се, че Алекс Хонолд, главният герой от документалната лента “Free Solo”, който изкачва Ел Капитан, една от най-трудните скални стени в света, без осигурително въже, има същия комплекс като моя, породен от свръхамбициозната му майка.
Дийн Потър, известен с това, че върви по въже над пропасти и скача от ръбове на върхове с костюм на летяща катерица пък твърди, че желанието му се поражда от детски страх, че пропада в бездна, който желае да преодолее. Дали Наско и Боян са имали подобни усещания не можах да разбера от интервютата и документалните ленти, които изгледах, а и може би няма значение.
В дните след фаталната за Наско случка, четях всяка статия за него в онлайн пространството и неизменно влизах в раздел „Коментари”. Попаднах на болшинство от просташки думи, често изпълнени с осъждане и омраза – „стига сте ни занимавали с тези самоубийци”, „тоя не е алпинист, а височинен турист”, „то с шерпа и осигурителни въжета всеки може”, „експедициите са комерсиални – с пари човек всичко може да си купи”, „замърсяват планините”.
Наско може да е всякакъв, но имаше своя визия и сам плащаше цената за нея по начин, по който може и разбира, включително и с живота си. Струва ми се нелепо, хора от които не е искал нищо, да го съдят толкова жестоко.Тези, от които е взимал, едва ли съжаляват за това, че са му помогнали. Ние, случайните сънародници, сме получили безплатно пътешествие по седем континента и десет от най-високите върхове в света благодарение на него. Мисля, че това е достатъчно, за да сме смирени към личността и каузата му и да почетем паметта му с уважение.
Дали Наско загина заради скъсано въже, неправилна осигуровка, преумора, замръзване или нехаен шерпа няма голямо значение – там, където живееше той, вероятността това да настъпи беше изключително висока. Единици са алпинистите, доживели до пенсия. Той знаеше това и го приемаше като цена, която е готов да плати.
Прекланям се пред него, пред куража му да бъде различен в едно общество, което често те бута в усмирителноризови рамки, да търси мир в себе си и с околната среда, да осигури достойно бъдеще за следващите поколения. Аз съм Атанас Скатов.