автор: Samanda

Отлетяха думите …
Нанякъде – всичките.
И пъстрите – крилатите.
И черно-белите – кратките.
Като прелетни птици
прекосиха те хоризонта
и тишината ме обгърна.
Питате дали е цветна?
Дали е милваща и топла?
Знам само това: тишината
винаги е била творяща.
Творецът наш не със слово,
а с диханието свежо свое
безброѝ светове съзижда.
Във форми тъй причудливи,
в багри танцувално игриви
мощта си своя Той прелива.
А дали има четка Творецът?
Отде е взел петдест нюанса
за палитрата своя широка?
Не, не е трудно за отгатване!
Разсипан смях е тя – дъгата,
след тихия плач на душата.
Обреченият да сътворява
без душа от света си тръгва.
Като Създателя ни невидим –
разсипал своето Себе в небе,
в звезди, в пръст и в дъжд,
в алое цъфнало под бряст,
в уханието на лавандула
тръпнеща след сенокос.

Светът е триумфът на Същност,
в миг незнаен щедро разпиляна.
А говоренето или .... писането…
са копнеж за докосване на Бога.

Samanda