автор: stanina

Босоноги мислите се пробуждат
и прокрадват в утринната мъгла
като напъдени бездомни котета
осиротели, чорлави, ненужни;

блуждаеща душата маневрира
между умиращата нощ и деня,
безпътна, безтегловна, ефирна -
в изгрева обещаващ се взира.

Време е. Миг преди слънцето
любовно да целуне небето,
птици стреснато да запеят
вятърът да погали върховете,

и светът да засияе обагрен
в портокалово-огнено,
тръгвам, обувките да намеря
за побраната в шепа душа,

мислите боси обувам,
към изгрева с болка вървя,
наранени и одрани кървят.
Вървя, без да спирам. Докога?