автор: pavlinag

Невинно разпръсквани,
думите се търкулват в краката ни
или като птици излитат,
или се разбиват на хиляди пръски,
като морски вълни, срещащи вятъра.
Могат да бъдат вълшебното заклинание,
с което вървим през света.
Могат да бъдат молитва, болка, стенание,
огнен вопъл, връзката ни с Духа,
който дава живителни сокове
и енергия на съществата ни.
Могат да бъдат приятелските обятия,
във които люлеем изтерзаните
и омерзени души, свалили оковите,
откачени по някаква антилогика
от бремето на съвместното.
Могат да бъдат източникът на лесното
и същевременно най-непонятното
сливане с масата. Те лекуват,
но могат да стряскат,
да раняват, убиват, заклеймяват,
да раздират на хиляди ивици
истината и да продават
със наглостта на търговци
най-святото. Думите могат да бъдат
приятели и неприятели,
господари, любовници,
роби, подло лазещи във краката ни
или горди и непокорни създатели.
Откриватели, писатели,
но също – предатели си служат с тях.
И добре е да се замислим дали не е грях,
когато използваме думите
без контрола на Разума,
разпръсваме ги в пространството
като миазми
и едва пост фактум
съжаляваме за пиянството,
за шрапнелите-думи,
за непостоянството,
за разрухата и за тихата пустош,
която оставяме,
ако толкова глупаво
с тях боравим.