автор: Albatros

Гнусно е да ти припомням
стърченето по изтръгнатите заслони на спирките,
вкисналото съсирено кисело мляко в неделната баница,
изядена крадешком за двайсет и осем стотинки на ъгъла,
изоставеното лятно кино в дъжда,
                                        в което ти обещах – и не те излъгах –
непостижимите осемстотин дни живот като на бразилско кино,
подарих ти подлезите, ветровитите надлези на града,
обезглавените, вкочанясали,
смачкани от тежкотонажните икаруси, гларуси,
натикани от снегорините в пенсионираните ноемврийски снегове,
които се опитвах да съживя с дъха си,
запознах те с пияните си приятели, например –
абсурдният продавач на лотарийни билети,
посинял от ужас край казаните за боклука на пикадилито,
който срещу две бири щедро ни обеща апартамент
в центъра на Варна,
в епицентъра на този толкова отсъстващ от очите ни свят,
хариза ни вила на морския бряг и екскурзия до Карибите,
                                                  аз си спомних за рибите,
                                                                                Господи,
                                                  ужасените, мълчаливите риби,
                                                                      изплюли кръвта си
          върху ръждясалите ноемврийски куки под вълнолома,
ръждясалите им посестрими –
изсъхнали стари моми в аквариума, които ни гледаха
с влажни като на праисторически крави очи,
                                                  притаили вселенска притома,
после паралитично изцъклените асансьори с натрошени стъкла
                                                  на вратичките на етажчетата,
в които те целувах на качване и на слизане,
                                                  в които хищно ти бърках
                                                            под замръзналата пола,
                                                                                в душата,
                                                                                в пазвата,
                                                                      в кратичкото ти минало,
                              а ти, ненаситнице – в изгладените ми панталони,
изхвърлила в небитието
Мъглявината на Андромеда и Млечния път от своите ириси,
после тъпите пещерни гарсониери –
изоставени инкубатори за кукувичи несретници –
                                        със специфичните им ергенски мириси
на мръсни чорапи,
                                        на дъжд, който през капандурата капе,
                                                            на фасове в пепелника,
                                                                      непрани пердета,
                                                            на ракия и снощен белот,
                                        на порно от телевизора,
на кисела пот,
                                                  на ледена печка с изгорели котлони –
                         ветровити заслони
с хиляда тътнещи,
                              виещи,
                                        стенещи
                                                  и бумтящи токати и фуги в ключалките,
в които се изчуквахме на бегом като смешно заклещени пудели –
мокрите кросове от кухнята в банята, от банята върху дивана,
изхлузените край чорапите ментолови презервативи,
студът,
онзи смайваш,
                              килиен,
                                                            нахлуващ на антициклони
                                                                                                    и червени ескадрони
                                                                                                                        сибирски студ,
идещ от Хималаите,
от дъхтящия на зелени смокини твой натаралежен скут,
                              онзи хапещ, стържещ, дерящ гърбовете ни студ,
                                        в който все пак оставахме живи –
                                                  и ти луда, и аз много луд
под тапетите с цвят лила – аз съм само цвят лила, цвят лила,
и ти вече не ухаеш на пролетен люляк
и го няма издуханото от хималайски ветрилници синьо небе,
ти – хербаризирана върху пода от последния слънчев лъч невестулка,
аз – запалил последната си цигара невестуляк –
                              ледени статуи на избягалата свобода
                              на някой изоставен от приятелите таван,
на покрива на света –
мумифицирани,
изчезнали от базовия си лагер алпинисти,
                                                            болни от сомнамбулизъм,
върху които е само светлозеленият поглед
на воайорски увисналия върху капандурите Бог.
Господи, гнусно е да ти го припомням,
                              но и Ти, когото молех като просяк
                              с протегната към Нищото душа в подлеза,
                                                                      точно Ти,
                              който още в родилното ложе на майка ми,
                                                            в първата ми брачна нощ,
                                                            във втората ми брачна ера
                                                                      ми обеща светло бъдеще,
точно Ти не направи нищо за мен.
А тя без мен вече няма и минало.

3 декемврий 2000 г.
гр. Варна