Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 458
ХуЛитери: 3
Всичко: 461

Онлайн сега:
:: pastirka
:: Albatros
:: mitkoeapostolov

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаАз умрях на тротоара
раздел: Разкази
автор: Albatros

Кихнах в яката на един тип в автобуса и му се извиних. Той ме изгледа лошо, изглежда си въобрази, че яко съм го оплюл, извади салфетка, обърса нещото от вратните си жили и отново ме погледна с кофтия си поглед. Салфетката беше суха. Дори не беше жълта. Направо може да се каже, че нямаше дори за какво да му се извинявам.
Обаче, нали съм възпитан, огледах се виновно, доколкото можах да се извърна в гъчканицата, промърморих на ухото му: „Грипаво време, настана, пич!” – и му се извиних пак. Онзи пак ме сканира до бъбреците. Направо се гипсирах от адреналиновите пулсации. Сигурен бях, че искаше да ме убие. И ако можеше, щеше да го стори.

До центъра на Варна му се извиних още седем пъти. Като слязохме на Катедралата, извиних му се отново, колкото да не се разделяме без приказки, казах му и едно извинявай за изпроводяк, а накрая, като му се извиних и за сбогом, съвсем логично, паднах на тротоара и умрях.

/Умрях бе. Ей така, на, умрях, и туй то.

И ей ме на, сега лежа умрял на плочките. И се чудя как никой от минувачите не се спря? Как никой не се надвеси върху ми, та да чуя върховната улична музика:

– Бахти пияната свиня!
– Малиий, тоя се е натряскал от заранта!
– Остави го бе, не виждаш ли, че е надрусан!
– Не го пипай, може да е епилептик!
– С такива пияндета ква Европа бе!

Лежа повече от час. Два пъти чух късата камбана на градския часовник, но тя вече не биеше за мене. Аз тъй си знам, не чуваш ли градския часовник, значи живееш на село. Или си умрял. Като имам предвид обаче, че светът се превърна в огромно село, второто е за предпочитане.

Да имаше поне една възглавница, мисля си и сегиз-тогиз забелвам към небето по едно око, колкото да видя истина ли е, че Бог вижда всичко. Дръжки. Абсолютно нищо не вижда. Направо си е слепец. А край него само едни четинести и нагрочени облаци. От които скоро ще завали. Ама това са си рисковете да легнеш и да си умреш далече от кревата. Няма чаршафи, дантели, черни лентички, салтанати – само земя и небо, звяр и природа.

Две оранжеви ромки суркат метлите, смитат върху мен листопада, все едно, че ме няма, и нещо оживено си гъргорят, сякаш си правят гаргара с чай от лайка. А мен само след час няма да ме има. Ще изчезна. Листата ще ме покрият съвсем. Най-много над тях да ми щръкнат върховете на обувките, нищо друго. После ще завали снегът. Ще ме покрие съвсем – и, дето се вика, случаят приключи. Забравете.

Някакво парче откъртена подметка ми убива на левия хълбок. Де да знам, може и нечие портмоне да е. С някой лев вътре. Но, като си представям колко дълго ще бъда умрял, ми се ще да се обърна на подветрената си страна и да се наместя по-удобно. Взех да съжалявам защо не умрях някъде на завет, да речем - край казаните за боклук зад Катедралата. Там, където Божият прислужник изхвърля недоизгорелите и все още топли свещички на миряните. И една от тях все още гори за мен...

Където е топло и където в очите на гладните помияри свети.


Публикувано от Administrator на 04.12.2020 @ 12:24:26 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Albatros

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

16.06.2021 год. / 13:53:16 часа

добави твой текст
"Аз умрях на тротоара" | Вход | 2 коментара (4 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Аз умрях на тротоара
от rajsun на 05.12.2020 @ 11:19:48
(Профил | Изпрати бележка)
Умирането е опасен експеримент))) Поздрави!


Re: Аз умрях на тротоара
от Albatros (valerist@abv.bg) на 08.12.2020 @ 07:45:51
(Профил | Изпрати бележка) http://www.facebook.com/profile.php?id=100001222017028
Добре е, все пак, че умираме само веднъж.
Алби

]


Re: Аз умрях на тротоара
от yotovava на 06.12.2020 @ 14:56:09
(Профил | Изпрати бележка)
Глобалното село колкото повече комуникира онлайн, толкова повече наяве не различава действителността, трябваше по интернет да го направиш. Не е смешно, горчиво е


Re: Аз умрях на тротоара
от Albatros (valerist@abv.bg) на 08.12.2020 @ 07:47:02
(Профил | Изпрати бележка) http://www.facebook.com/profile.php?id=100001222017028
В глобалното село това живот ли е?
Алби

]