автор: yotovava

Не полетяха птиците, които
рисувам често по стените нощем.
Душата ми е скитник сред звездите,
но празна е вечерната ми поща.

Дали в небе, съдирано от сприи,
след залез тишината е красива?
Навярно съм зачевана в стихия,
та подир бурите оставам жива.

И болката е кратка като писък,
обаче надълбоко се вкопава.
Щом самотота страшно ме притиска,
ще трябва да се уча на забрава.

Без гумичка, с която да изтрия
браздите из сърдечната си угар,
като вълчица иде ми да вия.
Не се завръщай. Няма вече утре.

Пренасяла съм канари от обич,
но бент срещу тъгата как да вдигна,
ако ми пари в дългия следобед
сълзата по изронената мигла?