Падат круши от небето,
есента е гола,
стяга сушата сърцето –
бедства, изнемогва.
Гроздето е много сладко,
по зърната му искрящи
стича се кръвта господна –
мъдрост да ми праща.
Дай ми чашата да пия!
Искам да забравя!
А очите ми да мие
утрото прозрачно.
Пак се раждам и умирам,
нямам и въпроси
в толкова лета и зими
отговори нося.
Думите са алтруисти,
но не ги разбирам,
искам да почистя мрака,
себе си откривам.
Ето го съня наяве
с устните мечтани,
слисва ме това имане̒ -
оказват се миражи.
И каквото и да пада
от небето и звездите,
есента, отново гола,
пари ми в очите…