автор: pc_indi

Аз съм само греда от разбита, тежка галера
и вълните ме носят под мъгливо, бунтовно небе.
В най-дълбокото, тъмно и страшно ти ме намери,
и се вкопчи в мене с отмалели от гребане, жадни ръце.
Ти за мен се дъжиш с оцеляла по чудо надежда.
Късат мълнии черните облаци в твойте очи.
Ти сърцето ми дървено с вяра и смисъл зареждаш,
и се стичат по жилите дълги, солени бразди.
Два потънали свята, разпилени по дъното стихват.
Гладни чайки отнасят изплували, едри трохи.
И не зная дали са реални едва доловимите щрихи,
предвещаващи днес бреговете на нови земи?
Ще ги стигнем ли с теб? Ще ни прати ли милост небето?
Доверяваш се сляпо на моята здрава, добра дървесина.
Аз треперя от страх и неистово вярвам в ръцете ти,
и в едни възкресителни, щедри на нежност и обич години.
Щом излезем ня сушата и слънцето с пръсти ни милне,
щом солената влага и умората с нас се простят,
изправи ме на някое място, на слънце обилно,
като мачта, основа и стълб на Новия свят!
Проектирай ми покрив от палмови клони и слама,
постели на земята уханни и меки треви.
Намери и в кръг нареди едри камъни,
а в средата му огън висок запали.
Ще изхвърли прибоя всички счупени липси и болки,
всички мраморни чувства, на неравни парчета строшени.
Събери ги грижливо на купчина. Колкото- толкова.
И извий венецианска мозайка в пътека до мене.
След последното мъртво вълнение тя ще излезе.
С водорасли в косите, уморена и слаба, но жива.
Всяка крачка към нас за нея ще бъде болезнена
и навярно ще плаче, но тя умее да плаче красиво.
Като никой и нищо, тя след всички и всичко остава.
Ще държа този покрив до сетната капчица сила,
щом него, този нов бряг и нас за дом е избрала
тази уж крехка любов и тук се е приютила.