автор: lirik1

Той сега в Замък от бяла снежност е и нежно
пясъчните кули с устни безводни изпива
Жадувал е ласки в дъжда теменужен
захвърлил далече своите маски

Душата разтопена в горещо дихание божие
е най-самотното сънно музейно видение
Попила вече кръвта с оловната мъка
на измислените и пошли херои

И го виждам

Разперил ръце по трапец от лунна пътека
в едно последно от него измислено
с а л т о м о р т а л е
Той пие морето то него безлунно изпива
бавно бавно на глътки от минало

И невидимо все оше неизпито свое бъдеще