автор: Pord

Живея, сякаш те няма.
Правя се,
че не помня.
Колко жалка
самоизмама,
каква тъжна ирония.

Може би искам просто
болката да забравя,
като слушам Висоцки
и чета Окуджава?

В шумната залисия
от суета
и театро
до душа
да се скрия -
ще ме стигне стрелата.

Ще ме улучи дума,
ще ме срази усмивка,
ще ме превърже струна,
ще ме настрои грифът.

Вярвам,
че има вяра.
Чух, че стават вълшебства.
Знам, че няма лекарство;
помня, че е у тебе.