автор: esperanca

КОМ – ЕМИНЕ 50
8 Август – Ден първи : хижа Ком/ 1620/м-връх Ком/ 2016/м-хижа Петрохан /1409/ м- 17км/5часа.
9 Август – Ден втори : хижа Петрохан / 1409/м-хижа Пробойница / 1004/м- къща за гости гара Лакатник /553/м -29км/9 часа
10 Август – Ден трети : къща за гости гара Лакатник / 553/м-село Лакатник / 800/м – хижа Тръстеная / 1130/м – хижа Лескова / 1340/м – 33км/10часа
11 Август – Ден четвърти : хижаЛескова / 1340/м – връх Мургаш /1687/м – Проход Витиня / 970/м – 35км/11часа
12 Август – Ден пети :Проход Витиня /970/м – връх Звездец / 1655/м – хижа Кашана / 1340/м – 32км/10 часа
13 Август – Ден шести : хижа Кашана /1340/м – връх Свищи плаз / 1888/м – хижа Момина поляна / 1650/м – 19км/7часа
14 Август – Ден седми : хижа Момина поляна / 1650/м – връх Тетевенска баба / 2070/м – хижа Бенковски /1540/м – 17км/6часа
15 Август – Ден осми : хижа Бенковски /1540/м -връх Вежен/2198/м – хижа Ехо /1675/м – хижа Козя стена / 1562/м- 22км/8часа
16 Август – Ден девети : хижа Козя стена / 1562/м – връх Козя стена/1670/м- проход Беклемето / 1525/м – хижа Добрила/1804/м – 26км/9 часа
17 Август – Ден десети : хижа Добрила / 1804/м – връх Левски/Амбарица /2166/м – връх Голям Купен / 2169/м – заслон Ботев / 2210/м – 18км/9 часа
18 Авгурст- Ден единадесети : заслон Ботев / 2210/м – връх Ботев /2376/м-резерват Пеещи скали – хижа Мазалат / 1620/м-23км/9 часа
19 Август – Ден дванадесети : хижаМазалат / 1620/м – връх Шипка /1326/м – връх Бузлуджа/ 1441/м – хижа Бузлуджа стара /1280/м – 32км/10ч
20 Август- Ден тринадесети : хижа Бузлуджа / 1280/м – гара Кръстенец/866/м – хижа Ски база Грамадлива /860/м- 34км/11часа
21 Август – Ден четиринадесети : хижа ски база Грамадлива / 860/м- връх Хайдушка песен / 1256/ - хижа Чумерна /1446/ - 34км/11часа
22 Август – Ден петнадесети : хижа Чумерна / 1446/м – м.Агликина поляна/1150/м-проход Вратник/ 1097/м – 26км/9часа
23 Август – Ден шестнадесети : проход Вратник/ 1097/м – връх Разбойна/ 1128/м – град Котел / 643/м- 34км/11часа
24 Август - Ден седемнадесети : град Котел /643/м – Връбнишки проход/ 570/ м – хижа Върбишки проход / 470/м – 26км/9 часа
25 Август – Ден осемнадесети : хижа Върбишки проход / 470/м- Ришки проход / 400/ м – Немой дере / 470/м – 34км/11часа
26 Август - Ден деветнадесети : Немой дере / 470/м – село Планиница / 300/м – село Дъскотна / 146/м – 26км/9 часа
27 Август – Ден двадесети : село Дъскотна / 146/м – връх Мандра баир / 586/ м – хижа Топчийско / 430/м – 23км/8часа
28 Август - Ден двадесет и първи : хижа Топчийско / 430/м – село Сини вир / 410/м – село Козичино /524/м – 24км/9часа
29 Август – Ден двадесет и втори : село Козичино / 524/м- връх Свети Илия / 386/м – Нос Емине /40 / м – 38км/11часа – трансфер София

УЗРЯВАНЕ

Не пътят е труден. Трудността е пътят. На 16 март 2018г навърших 50 години. През целият ми живот, пътят към изгрева по Е3* зрее в мен. Докато не дойде мигът на осъзнаване. Той е подплатен с дългото време на подготовка за откъсване на плода, което инспирира силата да превърне мечтата в действие. Винаги съм знаела, че ще направя Ком-Емине, още когато бях в трети клас, на национално състезание по ориентиране се класирах на четвърто място. Първите три места бяха заети от много по-големи от мен момчета . Като ме извикаха на подиума да ме наградят, аз им стигах до кръстта и всички се наведоха надолу, за да ме поздравят с ръкостискане. Държаха някакви кутии, които ми изглеждаха странно непознати. Когато и на мен връчиха такава кутия, цялото ми същество се разтрепери от вълнение : Какво ли има в нея? Отворих я още докато бях на подиума и отвътре се мъдреше един ....лагер. За първи път виждах такова нещо и изобщо не знаех какво е...пулих се в нещото, после в батковците, а те си стояха спокойно и не им беше странно, че са ги наградили с ...лагер. И понеже никой не ми обърна внимание, ревнах с пълна сила. Водещият на награждаването се втрещи, дойде при мен с микрофона и ме попита: „Защо плачеш”. А аз абсолютно нещастно и сериозно отговарих: „Не си харесвам наградата”. Всички прихнаха да се смеят. Толкова вярвах, че след като съм ревнала, ще ми дадат друга, по-хубава награда. Но не би. Натовариха ни в автобуса и обратно в Ловеч.
Този рев за грозната награда никога няма да забравя.
Тогава, в малката ми руса главица узря преждевременно истината за живота: Наградите, хубавите награди, които искам да получа по пътя трябва да си ги подаря сама.

1 АВГУСТ 2017 г. – БОГОРОДИЧНИ ПОСТИ

Всичко, което имам са десет лева за предстоящите петнадесет дни, една четвърт пъпеш и шест праскови в хладилника. Няколко пакетчета чай мента и мащерка. С наличния ресурс полагам начало на Богородични пости.
С аляския маламут Чари сме на реката. Омаломощено от поредната битка за оцеляванеq съзнанието ми е положило тяло в добро физическо състояние под косите лъчи на слънцето. Ударите под кръста в намиране и губене на работа, плащане на сметки, лекарства, броене на стотинките, порочния кръг се върти в безмилостна цикличност последните тридесет години и днес, без да мога да се освестя, силите ми стигат само до брега на Осъма.
Пореден ден гледам как реката губи тялото си. Привечер кобалтовата й нишка все по-изтъняла криволичи в издълбаното корито. Все едно камъните й ръбят, убиват на снагата й. Не може да си намери място за през нощта. След като водата има памет, реката вероятно сънува. Заспивайки, ромоли тайните си на жената, която ляга под слънчевите лъчи в щедрите бързеи, премрежва опалени клепачи и се отпуска в дома си, близо до земята, сред камъните, приема формата на водата и се разтваря в пейзажа.
Колкото и да я пие на огнени глътки, да прежуря, реката няма да се изгуби. С утрото нетърпеливите бързеи ще бълбукат устремени към слънцето, дървото, камъка. Всичко в природата се допълва, без излишно да се притеснява за утрешния ден. Четирите основни елемента изграждат заедно живота, творят го, извикват го в съществуване. Със силата на стремежа го раждат от бездънната чернота на нищото. Като жена, която знае, че няма друг път, освен през болката. Може да разчита само на себе си. В утробата е закодиран живота, който ще се случи. Това не зависи от нейното желание. Дори родилката няма думата, животът се ражда, когато е готов да влезе в света. Подчинява го на силата си, за да го приеме. Светът отстъпва пред категоричността на тази жена, защото носи в утробата си и смъртта, и живота.
Аз съм жената. Отпускам се на вятъра, който минава през мен. Въздухът ме диша. Слънцето ме пие. Реката ме поглъща лакомо на жадни глътки. Животът ме има.

РЕШЕНИЕ

Никога няма да имам подходящите време, обстоятелства и място. Затова приемам наличните и ги превръщам в подходящи.
Решението избухна от дълбочината на сърцето ми: Каква по-хубава дата от 1 август 2017г, когато полагам началото за подготовката на Ком-Емине. Давам си една година, за да се подготвя, най-вече финансово, физически и да осигуря време за изпълнение. Шестте праскови и резана пъпеш в хладилника не определят човека в мен. Не мога да зная лимита на възможностите си – нравствени и физиологични, докато не провокирам потенциала си с мечта, която има характеристиката да изглежда невъзможна.
Най-трудната част е финансирането. Зная, че ако заявя правилно желание, то вселената ще ми отговори с подкрепа. Планината винаги ме допуска в себе си, разтваря дебрите си, нашепва тайните си, пуска ме да се върна отново у дома. От рождението си съм готова за нея.
Във военните изисквания на готовност за бърза евакуация при попадане под вражески огън има така нареченото „паркиране на заден ход”. Наблюдавам се, виждам как съм обременена с неизкоренимия навик – неспособността да спирам на преден ход. Независимо какъв автомобил управлявам, при каквито и да е условия, в най-сигурната и гарантирана ситуация, винаги паркирам на заден ход. Така, ако възникне екстремно положение, мога да реагирам максимално бързо с минимална загуба на време.
Един ден планината ще реши да ме задържи при себе си. Като опитен и посветен в битките войн, дори да си лягам въоръжена с цялото всеоръжие, ще дойде момент, в който ще загубя битката. Губейки битката, ще спечеля войната. Планината винаги има последната дума.
Мечтата е мощност в двигателя, октан в горивото, която ни извежда до истинската ни същност. Без автоцензура, налагана, за да сме пригодни към социалното общество и отвъд границите на личните ни страхове. Мечтата отразява съкровенното ни аз, действителната ни себестойност.
В живота няма нищо за губене, нищо за печелене, нищо за доказване. Научих да искам това, което мога. Отговорът на въпроса:”защо го правя”е – защото мога!

DIRETTISSIMA

Когато съм неуверена в правилността на желанието, което имам, го заявявам открито. Доверявам се на живота. Доброто желание намира начин и средства за изпълнение.
6 август 2017г, Възнесение Господне. Шести ден на пост и молитва. Останалите триста петдесет и девет дни от подготовката ще преминат така: с молитвата успокоявам сетивата си и ги държа в контрол, постът често се налага принудително, поради оскъдицата на средства, но винаги , когато го обявявам съзнанието се залъгва и понасям неусетно глада.
Сключих граждански договор за втора работа. Успявам да продавам и бройки от Антевасин. Приятели и симпатизанти подкрепят желанието ми за прехода по билото на Стара планина от връх Ком над Берковица до нос Емине, в чиито скали се разбиват водите на Черно море и дори да не са любители на художественото слово, купуват книгата, за да ме подкрепят със своите петнадесет лева. Всяко име и получена сума записвам старателно в двевника, всички те, тръгват с мен по пътя.
Пътят на подготовката е осеян със знаци на подкрепа. Приятелка от Пловдив изработва ръчно два броя дневници, тематично персонализирани, в които да отразявам всеки ден от прехода. Приятел от Монтана изработва специално за случая нож, в чиято кания са прикрепини фенерче и запалка. Върху кожата й са инкрустирани моите инициали КМ и цитат от Антевасин:” Човекът сам си е граница”. От едната страна на острието е гравирана планината с връх Ком , а в другия край е фарът при нос Емине, свързва ги траектория, очертана от надписа „ Ком-Емине 50”. На гърба на острието филигранни филизи изписват името ми. Не съм виждала по-красиво и изящно оръжие!
През 1968година Меснер въвежда понятието direttissima, когато излиза статията му Убийството на невъзможното, петдесет години по-късно книгата Убийството на невъзможното е факт и на българския пазар. Ласкаят ме годините на съвпадение с личната ми хронология.
При височинното катерене/над 5000 м.,достигащо вече до над 8000м/има стени, които са невъзможни за преодоляване by fair means. Там някои видове катерачи наковават скалата по правата траектория на падащата капка от върха й. Свирепо усилие е трудното описване на Ком-Емине 2018г. Описването е по-трудно от извървяването на прехода. Не допусках, че прилагането на основната теорема No Artificoal oxygen, No Bolts, No Communications, No Drugs ще е трудно приложима относно хората в групата. Катеренето не е самоцел. Изпълнителят винаги търси придадена стойност. За 14 дни краката ми рушеха върхове, изкачих и спуснах всички над 2000-ци по трасето. Гнездата на орлите бяха под мен! Чувството за божественост няма еквивалент. При ежедневната положителна и отрицателна денивелация човешките организми реагират различно, мозъкът действа по друг начин, химичните реакции протичат с различна скорост, течностите в организма си променят гъстотата, рефлексите придават различно разбиране на понятието време. Това само над 2000м. Простосмъртните не можем да си представим над 8000-те!Да! Аз съм си най-голямото предизвикателство. Не познавам друг човек, който да е наясно с физиологията на телесната си опаковка и да е толкова смел .

С откъсването си от ръба на скалата, водната капка е устремена към земята по най-прекия маршрут от горната част на стената до долната. С рождението си се стремя по най-пряката линия към любовта. Идеалната траектория за любовта е невъзможна. По закона на физиката, земното привличане чертае траектория на водната капка в идеална права. По закона на хората, любовта е възможна само с преодоляване на съпротива.
Съпротивата на личния избор. Да избера любовта осъзнато е доброволен отказ от себе си. Алтруизмът е на границата между нормалния и несъвместимия със здравето начин на живот. Милосърдно изцеждане капка по капка от себе си, без предварително гарантирано кръвопреливане.
Съпротивата на егоизма. Мислите, които ме движат да вървя напред и нагоре до границите на личния предел, очертават маршрутите, по които тръгвам. В преодоляването на моя лимит, съм инспирирана от волята си. За да се справя разполагам само със собствените си възможности. Животът ми не е низ от трудни моменти, той е и моят идеал. Живеенето на предела на възможностите, е движение към падане. Живот на ръба със смъртта. Мога да достигна само до своите лични граници. Това не е крайният предел на възможностите за човечеството. Когато осъзная, че съм пред личния си лимит, умирам, защото няма какво повече да отдам на живота. Макар и животът да има какво все още да ми даде.
Съпротивата на самотата. Основният парадокс на живеенето. Обратно на очакванията, даващият не е пълен откъм присъствие. Любовта не гарантира любов. Усещането за любов идва от удовлетворението на дара. Даряването носи радост. Получилите, дори и да изпитват благодарност не обикват донора, ако от своя страна не са способни на добродетелност. Защото дарът в оскъдна почва горчи със задължение, от което вместо плод, прораства бурен. Боде и запустява душата. Да се слея със собствената си самота е единствена предпоставка да я преодолея.
Съпротивата на свободата. Винаги съм привличана да стигна отвъд предела на възможностите си. Най-голямото предизвикателство за мен, съм аз. Перфектният стил на живеене - да преодолея себе си. Неспокойната личност не може да продължи само в рамките на съществуването. Търсещият дух дири сливане с природата, не за да оцелее, а да открие какво друго може да надгради върховното удоволствие на живота. Когато дълго време съм подложена под напрежението на толкова силна инспирация, собствената ми душа се намира срещу самата мен. Все едно ме наблюдава от упор как ще се справя с предизвикателството на поредната ситуация. Свободата е синоним на смъртта. По-скоро е връзката на смъртта с живота.
След преодоляването на цялата съпротива по пътя, при налична сила от естествена еуфория на живота, срещам любов. С настъпването на възрастта, разбирам натрупаните житейски опитности, разполагайки единствено със собствените си възможности, невъзможното е и нула , и безкрайност едновременно.

ДЕЙСТВИЕ

Дните са разграфени по часове. Кардио тренировки, от два до четири часа бърз ход по пресечен терен, упражнения за натоварване на различни групи мускули. Всеки свободен откъм работа ден се качвам на Беклемето и в реални условия правя еднодневни преходи до различни хижи.Неизменно с раница на гърба, в която съм заредила бутилки с вода, общ обем десет – дванадесет литра.Това, което ме изпълни със самочувствие и ми даде увереност, че ще се справя, въпреки физиологичните особености, които имам по рожедение са тренировките по стълбището от първия до осмия етаж на блока, в който живея. Още първия път направих десет изкачвания и спускания за по-малко от тридесет минути, без почивка. Следващите дни увеличих броя и засичах време. Вече зная, физически ще издържа, остава само да поддържам нивото, до което съм достигнала.
Какво са Барлоу**, Мениер**, алергии и астма? Физиологичните дефицити и особености са венеца, който украсява Пътя към изгрева. За един физически здрав човек Е3 е повторен преход десет, петнадесет или двадесет дни. Докато за човек, като мен, Ком-Емине е ежедневно доказване, трябва да си по-подготвен, по-добър, по-мотивиран, по-издръжлив, защото хиляди/в социалните мрежи ме следят над 8000 човека/очи са вперени в мен, ако се проваля, ще решат, че не е възможно за човек с деликатна физиология.
# # #
Преди края на Богородичните пости получавам първата част от екипировката – четири броя туристически мерино чорапи на Зайо. Радвам се като малко дете и се смея сама на себе си, защото се чувствам като онзи циганин, който отишъл при шивача с едно копче и поискал към него да му зашие балтон. Цялата екипировка доставям онлайн, в Ловеч няма откъде да се закупи. Разглеждам сайтове, калкулирам цени, избирам модели, съобразявам цветово, поръчвам, всички доставки са изпълнени коректно. Да живее онлайн търговията!
На деветнадесети август ми се обажда приятел, който не съм виждала повече от двадесет и пет години, време през което е устроил живота си във Франция. Вдъхновява се от подготовката ми за прехода и на четвърти септември имам цялата сума от сто осемдесет и осем лева и осемдесет стотинки за истинска туристическа раница 40+ на Ташев, идеалната за толкова дълъг и продължителен преход, при който всичко необходимо си нося сама и не разчитам на ятаци по пътя, които да зареждат провициите.
Силата у човека идва от неговата слабост. И днес, когато се почувствам разколебата и неуверена, разлиствам двата броя дневници, в които съм записала прегледно дата по дата, имена и брои закупени книги Антевасин, получените суми и всяка част от екипировката, закупена на съответната цена. Общата сума е хиляда двеста шестдесет и шест лева. Всички хора, които бяха заразени от моя ентусиазъм и купуваха повече от една книга, за да подаряват на приятели, само и само да помогнат моята мечта да се реализира.
Вярвам в знаците. Вярвам, че когато едно желание е добро, цялата вселена способства за неговото изпълнение. До Коледа на 2017 година имам цялата необходима екипировка.
# # #
От първи януари 2018г консултирана с лекар и по смеха започвам прием на добавки и витамини: Mg+B com, Zn, Fe, C на прах, Актив за стави на Doppel herz, Колаген на Biominerali, Магнезиево олио на Zechtein, Glucosamine 1000. По време на прехода, предвид автомунните заболявания и поддържащата терапия за астма и алергии нося медикаменти, кремове и инжекции с обща тежест 2,500кг.
Шест месеца предварително приемам добавките, с някои от тях продължавам и по време на прехода, като успоредно с това спазвам по-строг хранителен режим. Пред вид хроничните заболяванания от години изпълнявам личен хранителен режим, но сега изключвам всички млечни храни. В резултат на което организмът се изчисти и освободи ставите в коленете и глезените от болка. Следствие на тази опитност, потвърждавам факта, че млечните произведения не трябва да се консумират в зряла възраст, млякото е продукт, подходящ за храна само от деца.

16 МАРТ 2018 г.

Било е събота, 16 март 1968 г...
50 ЕСКИЗА ЖИВОТ ИЛИ КЪСА ПИСТА
Животът през първите 50 години е старт на къса писта с високоскоростен автомобил, който в първите секунди вдига скоростта, необходима да изпитам удоволствие от адреналина.
Винаги съм знаела какво искам. Научих се да мога това, което искам. Пред мен е удоволствието на осъществените желания.
Обичам възрастта си. Годините са верен приятел, който никога не закъснява и винаги се явява навреме. Благодарение на годините постигнах стандарт, който ми харесва и мога да си позволя. Пиша за стил на човешки отношения и естетическа философия към живота. Не очаквайте да приема нищо под това ниво.
Странно е усещането, че времето, което предстой е по-кратко от изминатия път. Животът по принцип е дар. Животът след 50 е дар плюс още нещо. Нещото е придадената стойност, която аз мога да прибавя с всяка една година, замествайки нулата със поредната цифра. Така на следващия юбилей ще зная с колко и как се е увеличила общата стойност на определеното ми време пространство. Ако пистата не стигне или до където има асфалт ще шофирам, удоволствайки се от високата скорост. Когато се наложи ще сменя превозното средство. Летенето е също вълнуващо пътуване.
Обичам възрастта си! Душата все така по детски пърха. Страсттта все така буйно кипи по вените. Ако реша, мога пренебрежително да махна с ръка и с усмивка да подмина.
Изпълних предназначението на съдбата за първите 50 : Усвоих умението да издържам на самота и да изпитвам удоволствие от живота. Вече зная как. Вече мога. Готова съм за следващите предизвикателства и уроци.
На прага на вторите 50 : Добре дошъл, Живот !
Сега тръгвам на път към изненадите !
# # #
При високопланинските изкачвания, също като при продължителни преходи, организмът е подложен на опресия от комбинацията на висок адреналин с недостиг на кислород.
Адреналинът е хормона, който, ако владеем правилно ни помага да действаме. Интуитивно, безпогрешно, без да се замисляме. Мобилизира запасите от енергия, които имаме в организма, за да ни присоби към необичайната среда. Осигурява вербална и не вербална свобода на действие. Избавя ни от стреса бързо и качествено.По време на активно натоварване количеството кръв се увеличава, за да изпълни мускулите, потенето се засилва и освобождаваме тялото от натрупаната енергия.
Друг проблем, пред който ще се изправя е, при постоянното качване и слизане, преодолявам положителна и отрицателна деневилация, мозъкът често остава без достатъчно количество кислород, следствие на което реакциите понякога ще са забавени и не достатъчно адекватни. Това важи за всички, независимо от възрастта.
Ежедневния разход на килокалории е в рамките от 3 000- 4 000, от храна ще се компенсира не повече от 1 000-1 500.С времето се натрупва един недостик, поради който не е препоръчително да се правят по-дълги от 22 дни преходи.
Човек никога не може да е напълно и абсолютно подготвен. Да предположиш Пътя е едно, когато стъпиш на него, той винаги ще намери с какво да те изненада.

3 МАЙ 2018 г.

Алпинистът Боян Петров изчезна на метри под върха SHISHA PANGMA 8027...Щом публикуваха новината, усетих - душата му вече е в безкрайността...., почувствах с всяка фибра на съществото си, как няма нужда да се тревожим, той е добре, по онзи различен , неразбираем от обикновените хора негов начин, ...една душа, която се бе завърнала у дома си, сляла се с вечността, за да се превърне в един от най-високите й върхове...Гледаше ни някак отгоре, благо, с усмихнатите си очи, сякаш успокойтелно казваше :“ Е, това беше. Но си струва усилието“
Човекът е устроен да се наява. Трудно се примирява. Бори се със съдбата. Съпротивата не е пътят. Тя е страданието.
Спомням си 13-14 август 2009г, първото успешно изкачване на връх Ботев от Калофер през хижа Рай и Тарзановата пътека. Тогава нямах необходимата тренировка, под постоянният снежник от усилието вените по китките на ръцете ми се накъсаха. Като се добрах до станцията на метеоролозите, урината ми бе с гъстотата на желе, малко по-късно на заслон Ботев височинната болест ме повали. По същото време се заговори за Боян. Бяха го отхвърлили от поредната експедиция, по здравословни причини, заради диабета. И той реши да катери сам.
Сходните души имат способността да се разпознават, без да е необходимо хората физически да общуват. Боян бързо се превърна в пример за мен, който да следвам. За себе си вече съм решила – катеря лимита на своята граница. И знам, когато настъпи момента ще умра като себе си - някой заснежен планински връх да ми стане убежище.

ПЪТЯТ КЪМ ИЗГРЕВА

Върхът е миг, останалото време е катерене, през което трябва да съм жива. Ком-Емине не се измерва в километри /650 километра /, нито с време /22 дни/, а с мерните единици на страха и инспирацията. Човек, изкачил връх Ком, вече усеща плисъка на вълните при нос Емине по изранените си ходила. Предстои да извърви самотата до себе си, стъпка по стъпка - пот, кръв, сълза.
В основата си всяко поражение е първата стъпка към победата. Усещам как планината ме приема и отблъсква едновременно. Допуска ме в суровата красота, с липсата на втори шанс, отсъствието на толерантност към човешките глупост, гордост, его. Отблъскват ме съмненията, породени от страха. Планината е границата на вътрешната потребност да живея на ръба. По острието на бръснача. На чиито връх проблясва опасността. Колкото по-близо до смъртта, толкова по-жива.
В живота няма нищо за печелене, нищо за губене, нищо за доказване. Душата окаменя в пътя на човеците. Сблъсъка със скалите по планинските джендеми може да я разломи до пълноводен поток и до златисти песъчинки. Няма опрощение. Няма грях. Път, който човекът върви.
Изкачването е битка, която изисква подготовка и стратегия. Няма победители, няма покорени. Биткаджия съм. Имам куражът да понесе поражението. Надявам цялото си всеоръжие от характер, воля, психическа издръжливост, физическа подготовка, стъпвам на бойното поле. Не се боря с планината. Влизам в сражение със себе си, оставам с пасивен център. Когато трусовете са извън мен определят битието ми, не мога да окажа влияние на събитията, приемам философията на тръстиката - изграждам жилаво и еластично тяло на поведение, така че ветровете колкото и да са силни и разнопосочни, не ме превиват, огъват до хоризонтално положение, но не ме пречупват и не изместват собствения ми център. Личните изградени качествата на характера са корените, които ме правят устойчива и не позволяват да изменя на себе си, дори да обитавам силно земетръсна зона . Болката и перипетиите, налагани отвън, обстоятелствата и събитията, които не зависят от мен, така или иначе се случат, единственото над което имам власт е начина, по който ще ги премина и стратегията, която ще избера, за да ги преодолея с най-малко поражения, с незначителни загуби, от което зависи и времето на продължителността им. Тактиката да приема трудностите като инспирация за изход, която мобилизира наличните ми ресурси и изважда в действие не подозирания, скрит от самата мен потенциал се надгражда като опит с повтаряне на ситуациите. Никога не мога да съм напълно подготвена за битката, въоръжавам се етап по етап, ако имам късмет преди края на войната ще съм участвала в достатъчно сражения, за да натрупам арсенал от всеоръжие ***, което ме произвежда от пешак в конник. Всичко, с което разполагам и мога да разчитам е самата мен. Избор, който често пъти правя на сляпо, следвайки нужда, родена от вътрешна виталност, без да зная до къде ще ме отведе и без това да ме интересува. Важно е не мястото, до което ще стигна, а изминатия път до него. Обувките са първата основна част, която ми дават увереност да стоя здраво на краката си, независимо от противника , който е срещу мен. Връзвам връзките на сандалите в ранното детство, когато поставям основата и правя не съвсем съзнателния избор на посоката по пътя, който ще поема и чета от Зенон през Марк Аврелий до Пауло Куельо. Ризницата е изплетена от брънки опитност, знания и умения , които ме измъкват и спасяват от различните ситуации, дават увереност да предвиждам и разчитам ходовете на страната срещу мен, още преди да се роди като замисъл. Бронята е умението да владея емоциите на сърцето, да запазвам хладнокръвие и да не показвам настроение, независимо от етапа на битката и как изглежда нейният изход, това предпазва гърдите ми от пробойни. Шлемът е онази тренираност на ума, пъргавина и гъвкавост, която гарантира оставането на главата върху раменете достатъчно време, за да постави в ръцете ми оръжията, от които имам нужда за следващите нива на битките. Ако успешно премина през тях, арената на живота ще ми предостави кон и ще ме предизвика на друг вид сражения. С навици на пешак, ще се наложи бързо и в движение да усвоявам уменията на ездач, който язди без седло и юзда, така че да изградя качества на доверие и отговорност с друго живо същество, превъзхождащо моята сила многократно. Способността да овладея неговата мощ, да се грижа и поемам отговорност за неговата безопасност и нужди, превеждайки го през полето на сраженията ще ме снабди постепенно със седло, стремена и юзда. Ще добия силата да управлявам две сърца, две глави, две души. Това ще ме въздигне в конник. Битките на конника са различни от тези на пешака. С умиление ще поглеждам назад във времето, когато съм връзвала връзките на сандалите, стъпвайки за първи път на пътя, вдъхновена от героя на Борис Полевой и индетифицирайки се с Никос Казандзакис, правейки дисекция на собствената си душа, на етап, в който още не я познавам. Нищо от това няма да ме направи войн победител, ако с натрупване на знанията, уменията, тактиките и стратегиите загубя усещането, че животът е арена, на която стъпвам, за да танцувам. Да остана чист играч, такава, какъвто съм била далеч назад в детството, когато съм избрала между редовете написани от стоиците кръвната група на Биткаджия.
Разчитам магнитуда на болката.
Знам - болката не затихва. Времето не я лекува. Не свиквам да живееш с нея. Никога не се научавам. Притискам я в себе си. Гушвам я силно. Прикатавам я дълбоко в гънките на душата си. Нагърбвам я по пътя , като раница. Тя си тлее отвътре. Не загасва. Обитавам бурен климат и вятърът често я разжарва. Тъкмо да лумне с нов пламък, още по-силно я притискам в гърдите си. Обгръщам я със сърцето си. Стремя се да й е уютно, да не бушува, да стои мирна. И понеже не й давам да се разпали, тя гори навътре. Право в ядрото на тялото. Става огън с тих пламък, постоянен. Тече като лава по вените . Разбирам - болката няма да ме изпепели. Болката ме прави жива !
Това, което нося отвътре тежи повече, от раница на гърба.
Сривам се като лавина. Дълго трупала тонове студ от виелици и фъртуни. Преди да се откъртя става тихо. Подозрително мълчание, което вещае гибел. Страхът и смъртта имат еднакъв вкус. Една неизплакана сълза се отрони навътре, търкулна се по билото на душата. От най-стръмният връх козирката се откъсна и лавината тръгна надолу.
Няма опрощение в набиращата скорост снежна маса. Няма наказание. Само движение без начало и край.

БОЛКАТА

Не зная, че мога да нося раница от дванадесет килограма по девет-единадесет часа на ден. Не зная, че мога да изминавам тридесет и седем километра по пресечен терен с положителна и отрицателна денивелация под парещите лъчи на слънцето и брулещия вятър.Това, което наистина не зная е, че не познавам болката. Опитността ми през петдесет години живот ме караше да мисля, че няма нищо, което може да ме изненада. Предстоеше ми да разбера колко греша.
Когато болката дойде, беше съвсем различна от всичко, с което се бях сблъсквала до момента. Силата й е така опустошителна, че изпразни сетивата от опитности, знания, умения и воля. Всичко възпитано и надграждано през годините отнесе още с първия удар. Останахме само аз и тя, лице в лице, вторачени в друга, от упор. Нямам опорна точка. Подвизите на всички стоици - Зенон и Марк Аврелий, които си пазих за случая изглеждат като рисунки от детски комикси. Дори летецът Алексей Мересиев от повестта на Борис Полевой „ Повест за истинският човек”, който върви с измръзналите си крака през снега и се спасява в суровата руска зима, за да се научи отново да лети с ампутираните си чуканчета се скри между прашясалите томчета в библиотеката и се превърна в литературен герой. Нищо от историите по действителни случаи до приказния герой от детската книжка, който къса месо от петите си, за да храни орлите, които го извеждат от долната към горната земя, когато храната в коша свършва, нищо не остана. Сама съм и бързо разбирам, че това няма да ми се размине. Няма друг изход, освен да мина през него. Лицето ми се стяга в строга решителност, раменете се изправят, инстинктивно заемам леко разкрачена поза, за по-добра устойчивост. Като видя, че се приготвям за битка, болката прихна да се смее. Както стои изправена срещу мен, лицето й започна да се размножава. Всеки нов образ носи част от първоначалната болка, към която се прибавят различни черти от все по-свирепи и безмилостни характери. Като видя, че започвам да се обърквам, смехът й премина в кикот, който блокира и без това шокираното съзнание. Въпреки ситуацията да изглежда изгубена, трябва да си наложа да се овладея. Не зная, че болката има толкова много лица. Затварям очи. След като не виждам всичките й разновидности, съзнанието започна да я приема като едно огромно цяло, което е изпълнило пространството около мен и ме атакува с хилядите си пронизващи копия. Предстои ми да позная всички разновидности на болката, тяхната сила, времетраене и поражения. Не зная, че мога да й издържа , да се науча как да живея с нея и да я превърна в инспирация на сила за движение напред по пътя към изгрева. Не зная, че има част у мен, която още не познавам. Разбирам, че за да позная лимитите на личните си граници, трябва да има ситуация, в която си мисля, че няма да се справя и се страхувам от нея. Когато наистина стане тежко и непоносимо, да няма друг изход, освен да остане в нея. Отвъд страха, неувереността и колебанията се утаява и избистря истинската личност, която свободно чертае границите на собствените ми възможности. Когато падне автоцензурата, изградена от правилата, които ме превръщат в удобна за обществото, изплува истинската същност, съблечена от скроените по еталон дрехи. Онзи неповторим набор от качества, които определят личната индивидуалност. Затова, когато болката дойде, тя пристигна със силата на моя характер, непоколебимостта в решенията, волята да устои до край.
Първите три дни адреналинът здраво ме държи. Вечер умората пулсира по цялото тяло, бъка в изранените ходила, а сънят не идва. Лежа удобно в хладните чаршафи, взела поредното разтворимо прахче упсарин с витамин С, с което гася треската. Всеки ден вървим от девет до единадесет часа под жаркото слънце и обрулващия вятър. Не усещам прекалено тежко жегата, но вечер, след банята и обгрижване на ходилата, обработване на раните, мазане с кремове и антибиотични спрейове, треската неизменно се появява. Хем ме хвърля в огън, хем ме тресе от студ. До три часа се въртя в леглото и нямам търпение да тръгнем, а когато алармата звънне сутринта в пет, нямам повече от два часа сън.
Първата сутрин на старата хижа Ком бе силно емоционална. Едва овладявайки емоциите, тръгваме към познатия връх. При седловина Фунията между върховете малък и среден Ком оставяме раниците и поемаме към върха, за да вземем символичните две камъчета. Освободена от тежестта, вече нищо не може да ме удържи. Избързвам напред пред групата и цялото ми същество се стреми към върха. Когато стигам до барелефа на Иван Вазов и протягам ръце към пилона, от който се вее знамето, душата ми се плисва над простора, почувствала се у дома. Вятърът я грабва и я разстила до хоризонта, където билата и слънцето я приветстват с „ Добре дошла у дома!”. Всичко тук ме помни: върхът, камъните, тревите, слънцето все едно е същото като от онази зима утрин на Игнажден, когато за последен път посрещнах изгрева тук, преди година и половина. В този първи ден, болката деликатно напомни за себе си, с онзи тих нюанс на неописуема красота, свобода и щастие, които преливат сетивата, препълват съзнанието в една над човешка любов, която изпълва пейзажа. Чувствам се благодарна и смирена, че съм част от картината.
Обещала съм си да контролирам емоциите, защото ако се оставя те да ме владеят ще допусна грешка.
Случва се при най-добри намерения да не спазим обещанията, които сами си даваме. И допускам грешка още втория ден. Адреналина, нетърпението, динамиката - забравям да превържа предварително местата на ходилата, които ще бъдат най-натоварени, за да ги предпазя от плюски и рани.
Ден втори от творчески дом Петрохан групата тръгва към къща за гости гара Лакатник. Болката ме удари безкомпромисно от три страни още в първият ден, в който има сериозен преход от тридесет и три километра за девет часа. И не си тръгна до четиринадесетия ден, време, за което опознавам всичките й лица, дълбочината, пораженията и силата й. Вчерашният ден с изминалите деветнадесет километра от старата хижа Ком до творчески дом Петрохан са като разходка в парка.
Желанието е силна инспирация за действие. По-силна от него може да е само болката. Това е единственият начин, по който да надмогна блокадата, в която ме постави тя, като ме атакува от три страни. Проблемите в коленните и глезенни стави съм предвидила към десетия ден, но ме връхлитат още в първия ден на сериозен преход. Все едно някой промуши през коленете ми ошипени метални лостове, които върти в противоположни посоки от двете страни. При всяка стъпка усещам как шиповете смилат месото и трошат костите. В образуваните улеи и дупки друг щедро налива разтопен, врящ метал, от който месото цвърчи и се изпарява стопено. Двете болки се сплитат и се спускат по нервните разклонения към ходилата, където ги пресреща и се вплита с тях третата болка от локвещите рани. Те не се образуваха на предвидените от мен места, а върху участъци, където не очаквах. В края на деня се изправям пред сериозен проблем, който до края се задълбочи застрашително: на лявото ходило, в областта на възглавничката от пръстите до свода към петата се е образувал огромен мехур, който след като заших/ прави се нещо като дренаж, през кожата се прокарват няколко конци, бод тропоска, като се оставят свободно да висят, така течността се оттича и не се задържа/и промих,вечерта и през нощта оставям да диша на въздух, сутрин ставам в пет часа, за да промия,намажа и превържа цялото ходило в нещо подобно на партенка, която поне малко да осигури стъпване на меко, което в никакъв случай не омилостивява болката. Тя гори, свисти и съска при всеки допир на ходилото, затова гледам да стъпвам бързо и да не задържам крака дълго върху земята. А сме едва втория ден...
Ден трети: от гара Лакатник до хижа Лескова. Наколенки и наглезенки на двата крака. Мажа с обезболяващи кремове и пръскам с антибиотични спрейове. Мехурът на лявото ходило расте. Цялото ми тяло е оголен нерв и не усещам нищо друго, освен огнената болка в краката. Километрите, раницата и жегата нямат значение. Не усещам умора. Само блокираща сетивата болка, която ври и клокочи.Не взимам никакви успокоителни, пазя ги за времето, когато ще стане по-зле. Все още удържам и търпя болката. При всяка почивка свалям обувките, които са се врязали в ходилата, въпреки че съм ги купила един номер по-голями. При събуването, крайниците се изпълват с кръв и това усилва болката до писък навътре в мен, който пили мозъка. Затварям очи. Черни кръгове и огнени езици се мятат под клепачите. Свалянето на чорапите е като одиране на кожата. Почиствам ходилата с мокра кърпичка, подсушавам и мажа обилно с крем. Краката ми са като смляна пихтиеста маса. Без да ги гледам обувам чорапите и прибирам в обувките.
Ден четвърти: от хижа Лескова до Витиня, тридесет и пет километра за единадесет часа. Последните седемнадесет километра са спускане по трошокаменна настилка. Камъните размазват ходилата. Балонът на лявото стъпала вече няма накъде да расте, затова започва да дълбае навътре. Вечерта под душа ми прималява. Водата вместо да облекчи, усилва болката до мълчалив писък. Няколко пласта кожа липсват, останалите слоеве са силно накълцани, на три места зеят дупки, през които месото цъфти. При спускане коленете се натоварват усилено, въртеливите и парещи болки в тях се съревновават с болката в ходилата. За да ги облекча, слизам леко прикляквайки, така товаря мускулите между коленете и ханша.В края на деня тялото ми се състои от крака, които от хълбоците до върха на пръстите бъкат, пулсират и врят. Въпреки студения душ долните крайници горят и кремовете попиват бързо , като се изпаряват без да усетя какъвто и да е ефект. Ноктите на палците са от лилаво до черно, със сигурност ще паднат, дано поне не е по време на прехода. Не взимам успокоителни. Решена съм да удържа.
Ден пети : от Витиня до Кашана и всеки следващ ден, някак си се научавам да търпя болките в коленните и глезенните стави. Дори свалям наколенките и глезенките и въпреки това вървя с темпото на групата без затруднение. Ходилата ми с всеки изминал ден придобиват все по-окаяно състояние. Въпреки задължителните грижи, които полагам за тях всяка вечер и сутрин, не изпитвам никакво облекчение. За един, два дни ми се стори , че раната в лявото стъпало е спряла да се разраства, когато неочаквано на трети ден дупките се издълбаха още по-навътре и при една от почивките установявам, че обувката ми е пълна с кръв. След този ден някак от само себе си спирам да полагам усилие, за да понасям болката. До сега цялото ми същество е устремено да изтърпи: чертите на лицето ми са изопнали, мускулите на ръцете стоят напрегнати, изражението е сурово и строго, стискам челюсти да не прегъна крак. Гласът е потънал някъде дълбоко в мен от усилието да не изохкам. И точно тогава, някак си от само себе си се отпускам. Не че болката намаля, нито охлаби своя обръч, все така безмилостно бъка, пулсира и ври, но някак съзнанието я прие като нормално състояние и въпреки да усещам и най-малкото камъче, върху което стъпвам, тялото спря да страда.
Болката е състояние на ума. От шестия ден до края продължавам да стъпвам върху оголено живо месо. При всеки случай щом терена позволява, слагам туристическите сандали, отоците в глезените са деформирали краката и трудно ги вмъквам в един номер по-големите си обувки, които вече не завързвам. Така изминавам старопланинското конче, изкачвам върховете над 2 000 метра надморска височина по трасето Ком-Емине : връх Паскал – 2029м.н.в., връх Вежен – 2198м.н.в., връх Васил Левски/Амбарица – 2166м.н.в, връх Голям Купен- 2169м.н.в., връх Ботев – 2376м.н.в. Изкачихме ги и слязохме заедно с болката. Все едно от деня на рождението до днес, тя е тук – в коленете, глезените, стъпалата. Свиквам сутрин, щом се събудя първото нещо, което усетя да е туптящата, вряща болка, която бъка и пари. Като обещание, че всичко ще бъде наред, щом тя е тук. Не мога да си представя утро, в което ще си е отишла, сигурно първоначално ще се притесня, как ще премие ден, който не е започнал с нея. Вечер, преди сънят да надделее, последното нещо, което помня е нейното постоянство в силата, пулсацията, температурата.
Човек никога не може да знае къде е границата на възможностите му, докато не се постави в ситуация, за да изпита своето търпение и прага на поносимост. Така разбира, че може много повече, отвъд границата, която сам си поставя. От срещата с болката се роди поздрава в групата. Сутрин, когато някой каже:
- Добро утро, как си?
Отговорът с усмивка е:
- Нищо не ме боли.

Болката остава, дори след като целта се изпълни. В този смисъл, тя е по-вярна. Няма срок на изпълнение. Оставам вярна и аз, не взимам успокоителни.
Лежа в спешното отделение на болницата в Сливен. На едната ръка е закачена система, на другата сестрата се мъчи да уцели вена, която да не е толкова тънка и да не се скъса, за да вземе кръв за лабораторията. А дойдох, само за да обработят раните на лявото ходило. Тялото лежи в болничното легло, като шупнало, превтасало тесто. Скулите под очите са толкова подути, че подпират долните клепачи. През тесните цепки отлично виждам отоците под очите си. Краката и ръцете са подути и тежки като ботори, насинени от множество напукани кръвоносни съдове, които лилавеят до черно по подпухналите крайници. Палците на ноктите черни и впити в подутите и увеличили няколко пъти размера си пръсти, червени, с локвещи рани. Множество плюски с различни размери. Лявото ходило е с половин липсваща и отпрана кожа,вътрешните слоеве са силно накъсани и разръфани, с четири дълбоки дупки, през които наднича живо месо. Гледам това измъчено и докарано до изтощение тяло, пулсиращо под всички неописуеми нюанси на болката и не изпитвам жал към него. Тънка усмивка се хлъзга в левия ъгъл на устните, мога да удължа болката, както мога и да спра властта й над мен. Мога да натисна спирачката и да изгася мотора. След като замлъкнат оборотите на двигателя, настъпва облекчение в тишината. Душата си отдъхва, крайниците се отпускат. Само болката продължава да тупти и пулсира на ръба на току-що откритата граница: Нищо в живота не е на всяка цена. Дори самият живот.
Тръгнах един човек. Връщам се друг. Човек, който решава сам кога да натисне спирачката. И да изгаси двигателя, след като е изключил светлините.

ИЗГРЕВЪТ

Проблем с водача не сбъдна моя юбилеен Ком-Емине 50 като духовно пътуване, каквото очаквах. Толкова близко до целта, без значение колко далеч, повече не би могло да бъде сърцето. Завинаги зная коя съм и нищо друго няма значение.
Живея с милост за живите. Злото е необходима предпоставка за развитие на доброто. Не се боря с хората. Не осъждам победените от лошата страна. Те нямат вина. Избрани са, за да се осъществи чрез тях осъзнаването как всички ние сме елементи от колективната душа. Пулсиращи светулки в различно развитие. Животът е или дръзко приключение, или нищо. Завихря ни в сбъдването на чудото си и по едно и също време, на едно и също място попадаме различни в степента си на усъвършенстване ценностни системи. Не се делим на добри и лоши, защото всички сме едно – елементи от общото съзнание.
Заради водача двамата с Васко казихме връх Ботев на челници, изкачването под мамещо близките звезди е добро, защото единствени посрещнахме изгрева от върха. Поради него, Вальо събираше малини и къпини по пътя и ги носеше в шепите си от една почивка до следващата, хранейки ме като дете, не мога да ям в движение, поради астмата. Обещаната храна, съобразена с личния ми режим, наложен по здравословни причини не бе осигурена и след като привърших запасите от раницата на четвъртия ден, се наложи да се храня от общата храна, което доведе до подуване и отичане на цялото тяло.
Зная, че водачът запомни това.
Той стана свидетел на свирепото усилие, което положих от 8 август 2018г до 21 август 2018г, изминавайки 400 км пеша до проход Предела..., остават 8 дни до Емине. Мога да продължа. Да впрегна болката, страданието, мъчението, за да финиширам. Физически да издържа. Зная, че запомни моя самотен път, въпреки групата. Както и моралния отказ при Сливен.
Победата не е в изкачването на върха. Не се изразява с хвърлянето на второто камъче във водите на Черно море. Да станеш свидетел и съучастник в действия, които са в дълбоко противоречие с душата ми на планинец, за мен е равно на престъпление.

Трудно е. Много е трудно да сляза от пътя, преди да съм достигнала фара. Още по-трудно е, когато зная, че мога.

Проявявам характера, на който ме научи планината.
Отказът да продължа, когато съм на една крачка от целта е правилното решение .

Истинската същност на човека започва отвъд границата, която сам си поставя. Там, където личността и характерът преодоляват и надмогват мечтата.
Отвъд надеждата.

__________________
* Ком-Емине е българската част от международния преход Е3 по билото на Стара планина от връх Ком над Берковица до нос Емине на Черно море.
**Барлоу,Мениер- медицински синдроми
*** Ефесяни 6:11 " Сложете си пълните бойни доспехи на Бога"