автор: daro

Орелът е навел глава над личния петел
и с клюна си кове по неговия череп.
Нанася удар, два… На третия,
унася птицата във сън лечебен.

По бащински го метва върху своите криле,
изостря поглед
и заедно отлитат.
Разсеян кръст се появи в зеленото поле,
а въздухът се прекрои на ленти.

Издигнати високо над горещия чукар –
навлизат във невидими полета,
където слънцето е свело класове,
а луната отзивчиво точи сърпа.

Достигнат ли гнездата на дълбокото небе,
ще спрат стрелките за отмора,
ще върнат детството си във едно яйце,
което ще им служи за опора.

И спускайки се с парашутчето на спомена,
торбите с пясък ще пресеят своя трепет.
Земята им от плът и перушина рохка,
покоят ще стопява
и ще я разлива светла.

Но в просветките на този смайващ миг
сърцето ми се белна – наглежда
как сиамците орат и сеят нивата
под медената свирка на надеждата…

орелът – с погледа,
петелът – с гребена.