автор: LATINKA-ZLATNA

Никоя поезия не може да бъде силна и трайна, истинска и вярна, ако не докосне сърцата. Такава е поезията на Райсън. Обикновено той създава своите стихове в резултат на лични наблюдения и преживявания.
Стихотворенията му са със социален и граждански патос, любовна лирика, хумор и сатира и др.
В стихотворенията си със социален и граждански патос Райсън се придържа към обективната истина, към това как се разпадат селото и държавата. Показва пораженията, които налага новото време. „ОТИВА СИ, ОТИВА СИ СЕЛЦЕТО при сенките, от другата страна. ... Прераждат се във камъни и тръни познатите ми, близки имена...” („Отива си, отива си селцето”); „ТРЪГНАХ ЗА СЕЛО – природата, хората, родили ме някога някъде. Тръгнах към Рая, а стигнах до гола поляна. Къде ми е къщата? Къде са ми хората? Няма ги. ...Само диви треви, заметнали паяшки мрежи, наклякали храсти зло изпод вежди заничат.” („Тръгнах за село”)
Само поет, който познава живота на селото, уморителния труд на хората там, може така убедително да внуши мисълта за страданието му. Колко добре са показани физическата и душевната умора на селяните, чийто живот протича в непрекъснат труд „Берат надеждата. Берат. Берат жените, майките… И тъй един ден ще умрат, преди да видят слънцето…” („Берат тютюн”). Неописуема е трагедията на селяните. Такава е естествената мъка на условията на новото време. В това най-вече се състои дълбокото социално звучене. Тези стихотворения разкриват Райсън като поет критически реалист, поет, свързан със съдбата на селото. Зад всеки стих прозира мъката на поета, който страда при вида на трагичната участ на народа си. „ЦЯЛ ЖИВОТ, ПРИЯТЕЛ, аз от това се уча: женски да се моля, мъжки да напсувам. Времето е кофти, но на хора случих. Нищо че държавата пет пари не струва.” („Цял живот, приятел…”); „Другият за бабичката. Легна по Великден. И не стана. Домори я, болесчица недна. То така и цялата държава. Дай, тютюна, дай, като на фронта!” („Старци на припек”). Спирайки се на подробностите на описанието, Райсън, предизвиква осезаеми представи.
В стихотворенията си „Връбница” – „Един търгува със иконки, друг се навърта да краде” и („Биричка на пазара”) – „Човек за човека тук не е нито брат, нито звяр. Човек за човека е стока.”, откриваме неговата гражданска тревога за утрешния ден.
Особено ярко отношението на Райсън към новата действителност е отразено в стихотворението му („Родино”) – „С песен-плач огласяни, гора, земи, поля, крила сте ми, крила сте ми – отрязани крила”; („Привечер”) – „Моята родина я болят ръцете. Моето отечество го боли гърба. … Моята родина станала на песен. Моето отечество станало на плач.” Една изключително пълна реалистична картина.
В стихотворенията си „МАЛКА БЪЛГАРИЙО, майко Българийо! Малката рана най-много болеше. Всеки по мъничко те предаваше, всеки по мъничко те крадеше. …Майко Българийо, майко Българийо! Рекоха: няма те. Рекоха: беше.” („Малка, Българийо”); „Вие България ли търсите? Боя се, че сте закъснели.” („Вие България ли търсите?”). Той не може да приеме равнодушно тази нова действителност, която му причинява толкова страдание. Ето защо поетът насища стихотворението си с критичен патос. Когато четем тези стихотворения, изпитваме чувството, че се намираме в деветия кръг на ада. Покъртителна е картината. Звучи безнадежно.
Не бихме могли да разберем страшната мъка на чувствителния Райсън, без да обясним източниците, а те са действителността. Твърде рано поетът понася ударите на живота, твърде рано изгубва един свят на блянове и дълбоко от душата му се откъсват думите: „Загубих баща си, болката беше голяма. Загубих сина си – друга болка в света не остана.” („Загуба”); „Да ме усмихнете ли? Нее. Светът за мен е като дим. Че нейде между нас се смее убиецът на моя син.” („Въздишка”); „Когато ми дойде реда да се представя пред Господа, ще застана пред него с уши, а с очите ще търся детето си.” („Когато ми дойде реда…”); „... Моят приятел навеки заспа. Беше човек, ето – стана цветя.” („Звуците, стъпките, всички неща…”).
Животът му е несигурен, непрекъснато разбира, че в това общество са неосъществени мечтите му. Страданието му придава такива хиперболични размери. „Слънцето затича срещу мене, да ми каже лоша новина.” („Завръщане”).
Една чудна смиреност изпълва лирическия герой; той жадува тишина и спокойствие и затова в миговете, когато жестоката действителност го подтиска, той търси изход – „Ще съм където няма нищо. И тишината ще съм аз.” („И тишината ще съм аз”). В тези думи има вечност! В други случаи търси успокоение на село, „Аз тук от времето се крия, от себе си и от света.” („Април на село”).
Заедно със сериозността си, Райсън, е игриво закачлив – автоирония, поднесена в лека и приятна форма. „Ако пък има среща на небето, там някъде... На живите напук, такава веселбица ще ви спретна, че няма да помислите за тук.” („Ще си платя и парното, и тока”), „Нещо да не сбъркам, кафето – на входа. Да изстине викам, докато съм в храма. Връщам се и – никой. Чашата я няма.” („Крайна мярка”).
Райсън проявява рядко умение да показва различни състояния. Постоянно сменя стила си и го прави винаги добре. Има свежи идеи и свой личен поетичен почерк. Любовта на любимата му предвещава нов ден за самотната и изтерзана душа на поета. Тя му дава сили да приеме разочарованията и огорченията на живота. „Ти си ми като ябълка в джоба на просяк.” („Ти си ми като ябълка…”) Сърцето му е завладяно от силната любов. „Жено, жено, обичам те като копче на дрехата, като връзка на обувката те обичам.” („Небето – прокъсана дреха”). За поета любимата е Богът творец: „Ти си в центъра на кръга. Ти си Богът творец. Аз – сътвореното.” („Ще направя ръцете си кръг”). Това е една искрена изповед, откровение на човек с чиста душа. „Просто няма значение: в ада или във рая – просто – чиято вратичка си ти!” („Сън”). Наистина красив сън – красиво платно със звезди, луна, нощта, къщи и дървета.
Райсън с лекота очертава графиката на едно светоусещане. Много живо рисува, рисува навътре в душата. „Помоли се на Господ… И дай на молитвите си имена – Дете, Лято, Нива…” („Помоли се на Господа…”); „Смях ли продават на пътя край тебе – купувай! …Плач ли продават – продавай.” („Пазар”); „Две думички за тоя свят, във който съм на гости. Едната е „благодаря”! А другата е „още”!” („Благодарност!”). Стиховете му са въздействащи, топли и мъдри. На пръв поглед – обикновени, а вътрешно – художествени стихове, нелишени от философия. „Аз лятото го зная наизуст. Когато искам, си го рецитирам. Доброто аз го помня наизуст. Не помня лошото. А и не го разбирам.” Много топлина и нежност има в това стихотворение.
Стиховете му са толкова мъжки, изживяни, звучат като дихание, неговите илюзии са истински „Аз продавам илюзии.” („Продавач на стихове”). Всичко е казано!


Б.а. 12.06.2008 г., Клуб на дейците на културата, Ловеч; творческа среща с Райчо Русев (Райсън)