автор: pastirka

Сапфирени сълзи в тревожно синьо
морето бе търкулнало по плажа.
Душата беше скрило в раковина.
Поисках за тъгата да разкаже.

- Сълзите ми - проепна то - са тясни.
Не мога всички чувства да разплискам.
- Защо тъгуваш ти, море? Неясен
бе отговорът. В лудост ли се киска

или шуми гневът като заточен
в ухото на всемирната тревога,
така и не разбрах. Но в мен подскочи
кардиограмен знак от диалога.

Приседнах на брега. Вълна приплъзна
ръцете, от самотност посинели.
В прегръдката им бях, а после дръзна
да вземе мойта сламена капела.

Тъгата със сапфири се подписа
на пясъка и никой не научи.
Но аз разбрах - морето се страхува
присъда самота да не получи.