автор: mitkoeapostolov

Най-послушното дете. Най-красивото дете. Най-умното дете. Детето с най-висока оценка. Детето победител в състезанието. Детето победител в мача. Детето на първо място в класирането. Юношата в най-престижния университет.
Студентът с най-високите оценки. Човекът с най-престижната работа. Мъжът с най-скъпата кола. Мъжът с най-многото пари. Най-красивата жена. Най-богатата жена. Най-добрият (та) футболист, програмист, физик, художник, крадец. Най-добрата баба. Най-добрият дядо. Най-скъпият ковчег. Най-поддържаният гроб.
Състезание. Постоянно съревнование с другите. Сякаш всички сме на една стартова линия и някой може да пресече финала пръв. Победителят е един, в най-добрият случай трима, а състезателите са хиляди, милиони, милиарди. Толкова ли сме слепи да видим, че всички имаме уникалната възможност да празнуваме многообразието на живота?
За мен най-дехуманизиращото нещо, което правим точно ние, човеците, е да се подреждаме в линия и да се сравняваме, превръщайки индивида в робот, безчувствена машина, която трябва да победи на всяка цена. Казвам го с ясното съзнание, че много често съм бил именно от тези състезатели и съм изпитвал удоволствие да изпреварвам останалите. Всяка победа е била малка доза наркотик, докато накрая не съм се опиянил дотолкова, че да не мога да живея без състезание. Отне ми години да разбера какво е имал в предвид френският философ Жан-Пол Сартр с думите си – „Адът – това са другите”. Това може да е така само ако другите, са всъщност другите състезатели, които трябва да победиш, които съдиш и които те съдят.
Изходът е ясен и ужасен – предавам празен лист, вкарвам топката в собствената си врата, вслушвам се в ритъма на собственото си сърце и приемам последствията, ако мога. Е, няма да съм победител, но поне ще съм по-близо до себе си, а ми се струва, че това е най-достойното същество, заслужаващо любов на този свят. Пръц.