автор: Mariq_Vergova

Корен от глухарче, стръкче гръмотрън и листа от върбинка. Малена внимателно подреждаше билките в плетения кош. Снопче прясна коприва и женско биле също можеха да помогнат. Добави и тях и покри отгоре всичко с платно. Изправи се, наметна пелерината, грабна коша и излезе навън. Пред прага я очакваше Полин и пристъпяше нервно от крак на крак, а на лицето й се четеше тревога.
- Хайде, мила, побързай, нямаме време. –прозвуча припряно гласът й.
Тя хукна бързо по пътеката, а Малена едва успяваше да я догонва. До селцето имаше половин час път и двете го изминаха мълчаливо, без да кажат дума. Когато стигнаха до първите къщи, денят вече просветваше. Полин страхливо се заозърта да не би някой ранобуден съсед да ги мерне от тъмнеещите прозорци, а Малена нахлупи качулката на пелерината и се скри съвсем в нея. Прокрадваха се край стените тихо, като сенки, докато стигнат целта си.
В стаята, на светлината на мъждукаща свещ се виждаше отпуснато в постелята момиче. На бледото лице блестяха ситни капчици пот, а дишането бе забързано и плитко. Малена изхлузи наметката и се спусна към него. Кожата му гореше.
- В кой месец е бременна дъщеря ти, Полин?
Жената отговори през сълзи:
- Наскоро влезе в четвъртия. Мислехме, че този път няма да стане като предишните и ще успее да задържи плода. Но вчера прокърви и става по-зле с всеки час. Моля те, помогни й, в теб е последната ни надежда!
Mалена поиска гърне с вряща вода и чисти кърпи. С част от билките приготви настойка, а с другите направи компреси и ги наложи на челото и китките на момичето. После коленичи до леглото, пое дланта на девойката и допряла чело до ръката му, започна да нашепва думите. Древни формули и заклинания, слова, носещи прастара сила и мощ, преминали през проверката на времето и завещани й от поколения преди нея. Кодове, които носеха тайни знания и забравена мъдрост. Молеше се също и на Богинята, на Свещената Майка, на която беше отдала живота и сърцето си. Олюляваше се в транс, а устните й не спираха да мълвят. Накрая се сепна и се изправи бавно. Обърна се към Полин и към съпруга на девойката, който беше влязъл при тях:
- Ще пие настойката по три пъти на ден и за по-малко от седмица ще се оправи. Всичко ще бъде наред.
Погледна лицето на лежащата – то вече беше възвърнало цвета си, а дишането се бе успокоило. Усмихна се на гледката. А и защото Майката й беше пратила видение – момичето щеше да роди здрав и силен син. А след него и други. Малена се приготви да тръгва, а домакинята я изпроводи, като напълни плетения й кош с храна. На прага гостенката се обърна към нея:
- Никой не трябва да знае, че съм идвала. За ваше добро. Разберат ли, ще увиснете на бесилото, а мен ме чака и по-лошо. И без това хората на краля не спират да слухтят и да дебнат. Трябва да сме предпазливи.
- Знам, мила, знам. Всеки ден нови и нови клетници попадат в подземията на църквата и не виждат повече бял свят. Пази се и ти, момиче и нека Исус и Богинята Майка бдят вечно над теб! А ако имаш нужда от нещо, знаеш къде сме.
Малена я прегърна, нахлузи отново качулката и тръгна по обратния път с бързи крачки. Когато излезе от селото и пое по пътеката сред гората, забави ход. Отметна пелерината и пусна на воля косите си. Пое си дълбоко дъх. Толкова й беше дотегнало от това вечно бързане и криене! От непрестанния страх да не попадне на мушката на кралските копои, които с настървение издирваха такива като нея. Жени, които не се бояха да следват сърцата си и да бъдат верни на свещената си женска природа. Подземията на инквизицията бяха пълни с нейни сестри. В главата си всеки ден чуваше неистовите им писъци на кладата, а в кръвта й пулсираше изгарящата им болка. От векове насам короната и църквата се бояха от тяхното знание и способности, от несломимата им женска сила. И ги отричаха, заклеймявайки ги за сатанински. Както отричаха и се страхуваха и от тази, която те бяха приели в сърцата си и на която се бяха обрекли да служат до края на своите дни. Великата Богиня, Свещената Майка, която сам Бог беше пратил преди хиляда години, ведно със своя син, за да изрази сам себе си. Тайното цвете, светия граал. От нея се бояха и църква, и светска власт, защото мощта на женската природа беше необуздана. И така от времето на майка й, и от времето на майката на нейната майка. А всичко беше толкова просто и ясно. И току пред очите им. Та Бог беше съградил света толкова съвършено и такава хармония и равновесие беше сложил във всичко! Всяко цяло си имаше две половини и всяко нещо своите две страни. Имаше черно и бяло, лошо и добро, слънце и луна, мъж и жена. И на това се дължеше цялата благодат на земята. А Бог също имаше своята двойна природа – мъжка и женска. Тя ги чувстваше във всеки един миг със сърцето си. Тази му същност трептеше и вибрираше край нея в хилядите заобикалящи я цветове и звуци. Тя усещаше това, тя знаеше. Но хората не можеха да разберат. И си спомни за думите на Майката, изречени още преди хиляда години - “Трябва да имаш очи, за да видиш и зрение, за да съзреш.” Но хората не можеха да видят и не искаха да съзрат. Затова и истината беше потулена за тях от векове и преследвана със смърт и страх. Затова и гоненията на знаещите тайната бяха толкова жестоки. Но най-безмилостно беше станало всичко в последните години, откакто на престола се беше възкачил новият крал. Хиляди бяха избити, обесени и изгорени, защото тайно изповядваха забранената вяра. Така се опазваше целостта на Църквата, а чрез нея и тази на Короната. И знанието продължаваше да бъде скрито.
Малена стигна до колибата си, сгушена навътре сред дърветата и още с влизането разбра, че някой е бил тук. На одъра й беше оставена малка, червена роза. Знакът на ордена. Някой от братята е идвал, но понеже не я бе заварил, беше решил да й остави знак. Навярно нещо важно се е случило, защото братството избягваше да излиза на светло. То, както и други ордени преди него, от векове наред съхраняваше и предаваше на поколенията истината за свещената женственост и за тази, която я бе олицетворявала на земята. И която те наричаха тайното цвете или Розата. Малена започна да върши обичайните си дела, сновеше наоколо и подреждаше покъщнината, но все надаваше ухо навън, за да чуе дали приближават нечии стъпки. Знаеше, че който беше идвал, ще я потърси отново. Едва в края на деня пред колибата изникна силует и вътре като тъмна сянка хлътна облечен в расо монах. Когато смъкна качулката си, тя разпозна в него брат Анри. Разговориха се известно време и едва тогава той спомена причината, поради която е дошъл. Оказа се, че го изпраща сам великият магистър на ордена, Жак дьо Моле, с огромна задача и молба към нея. За магистъра се знаеше, че е добре приет в двореца и се ползва с благоволението на краля. Дори говореха, че е кръстник на наследницата, принцеса Изабел. Принцесата от известно време не била добре, боледувала от странна и непозната болест, а дворцовите лекари не успявали да се справят. Времето минавало, те пробвали всичко, но нещата ставали по-зле. И точно заради това се обръщал дьо Моле към нея – с молба да помогне на Изабел.
- Не се страхувай, - казваше й Анри, - магистърът ще гарантира безопасността ти, трябва само да изцериш момичето и косъм няма да падне от главата ти.
Малена мълчеше. Не знаеше какво да отвърне. Страхуваше се, защото кралят отдавна беше доказал своята жестокост и коварство, безброй бяха неговите жертви. Да отиде сама в лапите му я плашеше до смър. Но не можеше и да откаже, защото я молеше самият магистър. Беше като в капан. Накрая глухо попита:
- Кога трябва да тръгна?
- Утре сутрин ще дойде човек, за да те отведе в двореца. – отвърна Анри - Братята са подготвили всичко. Ще те заведат и върнат без да пострадаш. Имай доверие на Магистъра и на светата Майка и само помогни с нейна помощ на девойката.
Монахът постоя още малко при нея, поговориха, а накрая се сбогува и изчезна безшумно в тъмнината. Малена остана сама. Тя седна на прага на колибата и вдигна поглед нагоре, към вечерното небе. Отправи взор към Звездата на Майката – тя винаги изгряваше първа и залязваше последна на небосклона. Вгледа се в нея и отново, за сетен път си зададе въпроса защо беше нужно да живее вечно във страх и тревога. Защо светът бе така жесток към всички онези, чийто поглед стигаше далеч зад хоризонта и виждаха неща, за които другите остават слепи. Та тя можеше да им даде само от своята вяра и светлина, само от своето знание и да бъде лек за тяхната болка. Но както винаги, звездата светеше безмълвно. Така, както беше светила стотици години преди това, когато същият въпрос й отправяха други неспокойни души. Но Малена знаеше, сърцето й чувстваше, че не винаги ще бъде така. Беше имала видения, които й показваха, че ще дойдат и други дни. Майката й бе пращала картини, в които светът беше непознат и различен, по-красив и чудат дори от приказен сън. В него хората бяха по-многобройни и от мравките в горски мравуняк, а сърцата им светеха с чиста и сияйна светлина. В душите им живееше истинският Бог, такъв какъвто го знаеше тя от многобройните разкази на майка си и своята баба и от безкрайните дни и нощи, в които сама го беше преоткривала. Бог, в чиято същност се съдържаше всичко и всеки. Който живееше и в най-малката и беззащитна твар. Бог, който беше и Баща, и Майка. И точно такъв го познаваха те.
Вечерта неусетно се разстла над притихналата земя, но не можа да приспи тревожните й мисли. Нощта се проточи дълга и неспокойна, а сънят все не идваше.
На следващия ден Малена потегли с неколцина братя от ордена към кралския дворец. Рицарите-монаси, облечени в обичайните бели мантии с червен кръст на гърдите, препускаха край нея. С тях тя се чувстваше сигурна. Те отдавна бяха доказали своята храброст и чест и нямаше по-надеждна охрана от тяхната. Пътуваха до късно, а вечерта спряха да отпочинат и пренощуват в малка църква, с изрисувани по прозорците рози – символът на тяхната вяра. Присъствието на свещената Майка се усещаше тук във всеки ъгъл и едва сега Малена успя да се отпусне и да поспи. До Париж оставаха още два дни път и втората нощ прекараха в друга такава църква. А когато на следващия ден достигнаха покрайнините му, тя се чувстваше вече много по-спокойна.
Градът беше огромен и шумен, жужащ като разровен кошер. Накъдето и да обърнеше поглед, тя виждаше разноликото му лице. Навсякъде сновяха забързани хора, улични артисти изнасяха представления, просяци се молеха за къшей хляб. По земята или край стените на къщите търговци разстилаха платнища и предлагаха своята пъстра стока. Отвсякъде долитаха звуци и шумове, сливаха се в едно и образуваха неповторимия глас на това разнородно множество. Малена с интерес наблюдаваше картините, дивеше им се и те по нищо не й напомняха на живота, свикнала да вижда до днес. Едно обаче беше същото – и тук, и в селцето край което бе живяла, личеше, че хората тънат в нищета. Гладът и мизерията прозираха и в очите на тукашните. Скоро погледът й попадна и на извисяващи се край пътя загаснали клади, на които живота си бяха изгубили непознати клетници. Сърцето й се сви. Грабливите нокти на Инквизицията се разпростираха навсякъде. Но истинско бе смайването й, когато пристигнаха в двореца. Контрастът между неговия разкош и разточителност и нищетата на простолюдието беше изумителен. Малена гледаше с невярващи очи блясъка и великолепието, изяществото и пищността на всичко. Замаяна, я преведоха през просторни зали, по огромни мраморни стълбища, през лабиринти от коридори, докато накрая, съвсем объркана и зашеметена, я настаниха в малка стая. Тук щеше да прекара нощта и да разбере какво се кани да й донесе идващия ден.
На следната утрин я представиха на Изабел. Принцесата беше съвсем млада, почти дете, но изяществото и красотата й прозираха още от сега. Тя я очакваше в будоара си, заобиколена от придворни дами и прислуга. Малена пристъпи плахо вътре, а момичето я наблюдаваше с широко отворени и пълни с любопитство очи. Гледа я известно време, а сетне попита:
- Ти ли си тази, която ще ме лекува?
Малена тихо потвърди.
- А вярно ли е, че си вещица? Чух прислугата да говори. – все така любопитно я оглеждаше тя.
Придворните дами ахнаха, а една от прислужниците покри изплашено устата си с ръка. Всички сконфузено замълчаха .
– Не, ваше величество, не съм вещица, - отговори кротко новодошлата - не се тревожете!
Малена поиска да й доставят всичко нужно за лечението и още същия ден билките и тревите бяха при нея. Помоли и да ги оставят насаме с девойката, докато я лекува. Изпълниха и тази молба. Понякога момичетата на тая възраст са твърде крехки и чувствителни и съзряването разклаща тяхната природа и ги прави неспокойни. Малена усещаше, че точно това се случва с младата принцеса и нищо сериозно не заплашва живота й. Тя приготвяше всеки ден отвари и се молеше на Богинята за нейното изцеление. Прекарваше с нея дните. Понякога дори оставаше да пренощува, като неотлъчно бдеше до постелята й. Винаги бяха сами, както бе настояла, но тя усещаше как невидими очи я наблюдават от всеки ъгъл и безшумни сенки я следват непрестанно по петите.
Изабел беше умна и любознателна и с искрен интерес опознаваше света. Сърцето й беше все още чисто и недокоснато от отровата и порока на властта. Тя разпитваше Малена за способностите и уменията й, за всички тайни знания, които беше наследила от своите предци. Интересуваше се от вярата й в Свещената Майка, от познанията й за устройството на света, на небесните светила и тайни на природата. Питаше я за лечебните билки и лековити отвари. Всичко това я изпълваше с удивление, а Малена търпеливо й разказваше. Душата на Изабел бе като ненаписана книга и всяка една дума издълбаваше незаличими следи в нея. Между двете се зароди доверие, което се усилваше с всеки ден. И скоро състоянието на момичето започна да се подобрява. А не след дълго лекарите потвърдиха, че вече е напълно здрава. Дойде време Малена да напусне кралския двор и точно както й бе обещано, бе оставена да го направи. Явно животът и здравето на принцесата бяха достатъчно висока цена за това. Тя се сбогува с Изабел и момичето я дари с дълга и топла прегръдка, а братята от Ордена, както и преди, потеглиха с нея и я изпроводиха до дома й, край малкото селце. Дните се заредиха един след друг, по обичайния си ход, но кой знае защо, през цялото време, сърцето й оставаше свито. И макар Кралят да я бе оставил да си тръгне безпрепятствено, една коварна сянка на съмнение и страх се бе загнездила в нея като малко змийче. Измъчваше я и не преставаше да човърка душата й. И да я трови, ден след ден.

***

Пред катедралата Нотр Дам се бе събрала огромна тълпа. Всички се стичаха, за да наблюдават екзекуцията на осъдените. На кладите бяха завързани десетки рицари от ордена, а срещу тях, горд и с непроницаемо изражение, се бе изправил сам Филип Четвърти. Неслучайно го наричаха Железния крал. Нито едно мускулче по каменното му лице не трепваше. Отдавна беше подготвял той този момент. Отдавна рицарският орден, със своите тайни знания, независимост и мощ, тревожеха съня му и заплашваха неговата власт. Те знаеха твърде много тайни и притежаваха древни ръкописи и артефакти, които можеха да разклатят не само Църквата, но и да преобърнат целия му свят. А той не можеше да го позволи. Затова беше приспал бдителността им и държал до себе си дори самия Магистър, в очакване на подходящото време. И бе успял. По заповед на краля, десетки хиляди от монасите-рицари бяха арестувани и обвинени във всевъзможни грехове. Обвиняваха ги в ерес и оскверняване на кръста, в идолопоклонничество и заговор срещу църквата. Едни бяха директно убити, други хвърлени в тъмница и изтезавани сурово. Мнозина признаваха скалъпените обвинения, неиздържащи на безпощадното мъчение, а после биваха осъдени и изгорени. Други умираха направо от ръката на инквизитора. Същата участ бе споходила и самия Жак дьо Моле. Той също бе затворен, макар да минаваше почти за член на кралското семейство. С ордена на Тамплиерите беше свършено.
Съвсем скоро, по обща команда, палачите вдигнаха факлите и ги поднесоха към подножието на издигнатите клади. Събраните хора затаиха дъх в очакване. В мига, в който сухите съчки пламнаха, през тълпата сякаш премина ток и от устите на всички се изтръгна въздишка. При едни – от съчувствие, при други от нездраво задоволство, при трети – от потрес и страх. Но в крайна сметка всички бяха тук точно за това - да наблюдават зрелището. Скоро огньовете лумнаха буйно и обхванаха телата на завързаните клетници, а пламъците им се издигнаха високо, високо и достигнаха до самото небе.

***

А зад стените на кралския дворец едно младо момиче, както всяка вечер по това време, се подготвяше за вечерната молитва. Принцеса Изабел, облечена в дълга роба и разресала прилежно красивите си къдри, сплете длани и коленичи пред малкия олтар в дъното на будоара. Тя вдигна поглед нагоре, а сетне затвори очи и зашепна тихо, почти беззвучно своята молитва. Молеше се дълго и горещо, от все сърце. Постоя още известно време така, наслаждавайки се на блаженството и покоя, с които Бог винаги изпълваше душата й. А после бавно се изправи. На олтара пред нея, на светлината на догарящите свещи проблясваше красиво инкрустирано със скъпоценни камъни златно разпятие. А до него, омайно и сладко ухаеща, прелестна в своето съвършенство, беше поставена малка, червена роза.