автор: mariq-desislava

Тази неопалена, буйна земя,
на която се озовахме,
далеч от фарватера на последното море,
ни посрещна с иманярските кирки
на надеждата.
Бяхме на място,
което никой смъртен не е опознал.

Следи след нас не оставаха,
защото стъпвахме по злато,
но нямаше никой и нищо наоколо,
дори вече не си спомняхме
ние кои сме.

Тук и гласовете ни потъваха
и не чувахме унилото присъствие на другия,
затова не се уплашихме,
когато луната падна
и загриза останките от безумното ни его.

Строполи се тишината в ръцете ни,
един през друг заговорихме,
че ще останем завинаги ни живи,
ни мъртви,
без да можем да се откъснем
и да предупредим останалите,
отправили се в нашата посока.

А дали изобщо имаше такива,
след като една комета
разкъса хоризонта
и се надигна на пръсти небето,
за да се сбогува с теб,
наша неизживяна Атлантида.