автор: ElenaZelena

Светът върви към края си. Прасковите цъфтят като полудели, черните лебедите са изядени от лисици, хората падат пияни край градските канали, а в джобовете им се търкалят ланшни кестени.
20-ти март е. Петък. Твърде рано за лято. Твърде късно за прошка. Обикалям старите улици, плочките шляпат под краката ми в ритъма на стари градски песни, гаргите им припяват, докато гнездата им в клоните на тополите пустеят. На отсрещния тротоар стои момиче. Младо, красиво, безумно красиво. Няма как вирусът да го е подминал, всеки нормален вирус, човек или бактерия би си строшил краката да полегне в меките ѝ длани, да се отърка в лигавицата ѝ и да прилепне към белите ѝ дробове като жаба в топла тиня. Махва ми. Озъртам се, наоколо няма никого. Очевидно мен гледа. Сам съм пред това изпитание, матросовец, колебаещ се дали да се метне пред амбразурата на коронавируса в името на върховната наслада. Усмихвам се плахо.
- Имаш ли цигара? – провиква се.
Инстинктивно стискам ръката си в джоба, ръбовете на Ротманс-а се впиват в изстиналите ми пръсти.
Клатя глава отрицателно.
- Не – извиквам хрипливо обратно.
Тя махва отново, все едно казва „е, нищо, де“ и тръгва, излъчваща цялото великолепие, свежест и изящество, на които е способно едно човешко същество, а въздухът около нея притреперва от възбуда и нетърпение да я обгърне. Краката ми се подкосяват и трудно ги овладявам, опитвайки се да отмина с достойнство. Извървявам десетина метра, сигурно си е отишла вече, ръцете ми треперят. Измъквам със схванати пръсти кутията и паля цигара. Поемам дълбоко дима, който обикаля дробовете ми, танцува и изпълва вътрешностите ми с глухота и фалшиво спокойствие. Блажено издишам. Дръпвам още два пъти, главата ми се замайва леко, а около лицето ми се стелят бледни облаци. Почти съм върнал нормалния ход на сърцето и краката си. Обръщам се. Тя стои на улицата и ме гледа, по устните ѝ играе лека усмивка. Гаргите грачат от върховете на тополите. Пролет е. Може би последната пролет в живота ми.