автор: amadeus

Седим на маса в ресторант. Аз и тя – инфантилен идиот с магнетизъм на червенокрил хоботник и Афродита, току-що родена от морските вълни и обсебила яркочервена рокля с тънки презрамки посред зиме. Говорим и се смеем. О, Боже, тя яде, говори и се смее! С мен! Дори парчето зелена салата по предните й зъби пасва идеално на двата симетрично разположени под веждите й изумруда. Играта на светлината създава прекрасни нюанси между кестенявите й чупливи коси и онова, което остави в тях едно врабче на път за ресторанта и което й спестих от страх да не разваля съвършенството.
Тя става от мястото си и тръгва към тоалетната. О, Боже, тя също ходи до тоалетна! Дава ми възможност да се насладя на игривите й букли и разни други игриви неща, които вероятно си мисли, че все още не съм забелязал. Нямам дори приблизителна представа какво намира у мен и дали си го нося тази вечер, затова смятам да продължа да следвам каквото там следвам, пък каквото ще да става.
Вечерта продължава. Тя пие, аз ям, говоря с пълна уста, ръкомахам, смеем се. Гледам да не говоря много за себе си, понеже не ми се ще да разваля каквото там се получава. А и съм чувал, че не е възпитано.
Танцуваме. О, Боже, тя е от плът и кръв! Ръцете й са деликатни, малки и топли и най-важното – не ги отпуска в мечешките ми длани като две риби на смъртно ложе. Как да не ги нацелуваш (ръцете, не рибите)? Но няма. Сетих се, че понаболата ми брада, която забравих да разкарам, би разрушила крехкия баланс на каквото там се случва.
Отново на масата. Забелязвам, че бузите й аленеят, очите й светят, а езикът й започва да плете невероятни словосъчетания, палиндроми, анаграми, асонанси и алитерации. „Шекспир да не се обижда, ама може само да завижда, всяка дума да записва и тефтера да разлиства“, помислих си аз със замечтана въздишка, подпрял морна глава на ръката си. О, Боже, тя също се напива!
Спомних си за оня виц, където двама вървели и излъчвали сексапил. Тя била секси, а той – пил. В нашия случай тя излъчваше и двете. А навън, пред ресторанта, излъчи вечерята си, както и някои неща, които не можах да си спомня да сме поръчвали. Държах в ръка буклите й, заедно с врабешкото съобщение по тях, докато тя, наведена над обувките ми, създаваше пред очите ми грайнд-кор хит, немислим до преди малко и същевременно подобряваше градската среда и внасяше еклектика в десена на левия ми чепик. О, Боже, и тя е човек!
После се носихме известно време по улиците с омекнали колене, досущ две февруарски мартенички, закичени на ревера на непрогледната нощ. Косите ни плющяха на вятъра като брюкселски флаг пред кметство и тъкмо преди да заспим прави, с отвореното си все още око забелязах, че сме стигнали у тях. Прегърнах я страстно и впих устни в нейните, или поне така си мислех. За момент ми заприлича по-скоро на обдишване уста в уста. О, Боже, какво е яла!
Както и да е, изпратих я по живо по здраво и така приключи вечерта или каквото там беше.
На другата сутрин, някъде около три следобед, взех важно кардинално решение да не й се обаждам веднага, за да не изглеждам твърде нахален, накърнявайки светлия си интелектуален образ в нейните очи. Затова съвсем небрежно отидох за риба. Там установих, че нямам въдица и никога не съм имал. Обсъдихме този въпрос с няколко колеги рибари. Дискусията се проточи, тъй като в нея се включиха и някои новодошли, които дори през февруари носеха хладилни чанти, пълни с допълнителни въпроси, които потракваха и изискваха неотложно решаване.
Ден втори. Сутринта, още с посрещането на залеза, отново съвсем небрежно, се запътих към магазина. Ядеше ми се шам фъстък, та две не виждах. Влетях между щандовете и с ловкостта на пантера сграбчих бутилка божоле, кило сирене, два домата, пакет спагети (впоследствие се оказаха солети), лютеница „Тодорка“, една пушена, една ненапушена скумрия и хамон (това пък какво е?). В левия ъгъл имаше краварка. Взех и нея, завързах кравата за щанда и продължих нататък. Между пръстите на едната ми ръка изтичаше нещо лепкаво. Дали не беше времето? Не, по-късно на касата омацаната дървена дръжка, която се подаваше от пакетчето, ми подсказа, че някога е било ескимо. Без малко да забравя шам фъстъка. Хукнах към щанда. Заприказвах се с една продавачка. Много мило момиче, между другото. Майка й работела в цех за производство на безопасни игли, обаче го затворили и сега тя й помагала финансово да открие собствен бизнес – износ на карфици за Китай. Заради това се наложило да прекъсне образованието си по теория и управление на попфолка. Мъчно ми стана, но нямаше как. Взех торбата с картофи, сбогувахме се и си тръгнах. У дома установих, че тия дни ще ми се наложи да отскоча за шам фъстък.
Ден трети. Станах рано, още преди 11,30. Беше вече време да предприема необходимите действия и да се подготвя солидно за следваща среща. Попрочел бях туй-онуй, та си мислех да взема акъла на онова неземно същество или каквото беше там. Смятах да започна с вечеря на свещи. Обаче свещи нямаше, освен разбира се тези под капака на колата. Но те не ми вършеха работа, а и да вършеха, не бих лишил колата от тях. Аз исках нещо по така. Трябваше ми афродизиак, страстта да се носи по въздуха. Затова, срам не срам, отидох в секс шопа. Харесах си една свещ. Попитах продавачката дали имат такива свещи и в друг цвят, понеже предположих, че ще е с по-наситен аромат. „Да, казва, имаме ето на оня щанд. А тоя, казва, вибратор в ръцете Ви, да Ви го опаковам като за подарък или така, за вкъщи?“ И ме гледа палаво. Е, такъв срам не бях брал, откак в часа по трудово спря тока и се наложи да пържа кюфтета на свещ. Да, знам, явно е някаква карма. Е, разбира се, излязох ловко и с усмивка и от тази ситуация, макар въоръжен с един крайно нелеп инструментариум в ръка, който отгоре на всичко дори си нямаше фитил, ама кой да забележи (къде ми е бил акъла?). Рекох, че с едни приятели сме се хванали на бас, аз съм загубил и сега трябвало да се разхождам из магазина с този ….. любовен фитил и да задавам абсурдни въпроси. Излязох изчервен и без свещ. Трябваше да измисля нещо друго, както и да си дезинфекцирам ръцете.
Звъннах й. О, Боже, тя ми вдигна! Крещя ми 15 минути. Къде съм се намирал аз. Как било можело да флиртувам насред магазина и да се хилотя с момичето. Пред очите й. На Св. Валентин. И то с, айде да не казвам какво, в ръка. Че съм бил имал наглостта и да й звъня. Да съм се махал, че ако още веднъж съм й звъннел, щяла да ми покаже непознати досега в практиката приложения на онова, дето било в ръцете ми. Учудих се. Държах в ръце скумрия, която тъкмо се канех да нарежа. Затвори ми. Кой да знае, че вчера било Св. Валентин, а тя притежавала оня магазин със свещите и другите неща без фитил и през цялото време, докато съм общувал най-културно и възпитано с продавачката, с един крайно интересен въпрос в ръка, всъщност съм бил обект на силно възмущение.
И така безславно приключи моето невинно приключение в дебрите на романтиката.
Сега хрупам шам фъстък, ям скумрия и се опитвам да наизустя датата 14.02.
Дано не спре тока…