автор: pastirka

Нейната шапка не е от небе,
тя е женица невзрачна.
Има си само очи и боде
алчната сянка на здрача.

Носи в косите си пепел от страх,
те затова са сребристи.
Смее се често, но нейният смях
само тъгата разлиства.

Спира до църквата. После седи
дълго на пейка самичка.
Сякаш на ум пасианси реди,
пита съдбата за всичко.

И от въпроси нагарча деня,
свърнал зад ъгъл от спомен.
Бяга засрамен от тази жена,
щастие дето не помни.

Тя е невзрачната, чийто живот
някой за грешка приема.
Но не очаквай от мен анегдот,
пиша невзрачна поема.

02.12.2019