автор: pastirka

Прашно е, неподредено,
някаква сбирщина страшна.
Вирус върлува из мене,
всяка надеждица плаши.

Лейка пробита с чучурче
трудно мечтите полива.
Пищни, зелени и тучни,
само в съня ми са живи.

Ъгъл, превърнал се в пристан,
връзва дъха на живота -
котва, заместила смисъл,
с тежест на път до Голгота.

Кацне ли птичка на рамо,
глас от съдбата това е.
Но изтървеш ли я, само
ти си виновен. Да знаеш.

Сам си натикал живота
в ъгъл жесток и абсурден.
Свършиш ли всичките квоти,
сенки защо да събуждаш?

Стой си сам в прашното тъмно
и си подреждай вините.
Аз ще се моля да съмне.
Но ще ме чуят ли дните?