автор: somebody

Още съм цяла,
но вече се чупя.
Парче по парче,
на малки кристалчета.

Всяко парче
ме боли.
Отчупва се бавно
и ме порязва.
Усещам го.
Стъклена съм,
чуплива,
но се научих
да устоявам
на болката.
Поне не кърви,
поносимо е.
Има още за чупене.
Мога да издържа.
Във вътрешността ми
тупка сърце.
То е живо.
Когато се откъсне
и последният кристал,
сърцето ми пак
ще съществува.
Само дето
няма да е същото.
Ще се свие
в човешкото ми тяло
и ще отмерва пулса ми-
човешкия.