автор: tsveti

Постави точка.
Въздъхна и хвърли поглед напред към искрящото море.
Усмихна се.
Разказът се беше получил – кратък, но жив – точно какъвто го искаше. Е, щеше да нанесе още някои съвсем последни корекции, разбира се.
Всяка сутрин по изгрев слънце го нижеше буква по буква, троха по троха го лепеше.
И ето го – солен, дъхтящ на мокър пясък, потрепва той на страниците на тефтера и любопитно се размърдва. „Хмм, къде съм? В тефтер с ръкописни букви? Странно. И какво съм? Да видим“ – „ Преди изгрев на плажа“. „Е, не можа ли да измисли някое по-засукано заглавие? И – нататък?“ Редовете от букви неспокойно се люшкат надясно – наляво, докато разказът нетърпеливо се взира в тях. И така: „Възрастни дами вдишват и издишват ритмично, докато прекосяват бавно плажната ивица. Младежи пият бира, седнали по турски на плажа. Момичета със смях свличат роклите си и се втурват към морето. Мъже с посребрели коси тичат сериозно по брега. Жена с недоспали очи и напрегната усмивка седи на твърдата пейка в спасителния пост и усилено описва хората, чайките и морето.“
„Ахаа, ясно, тази последната е моята създателка – писателката“ – опъва редове разказът. „Добре де, ама все драска ли, драска тая жена, все нещо не е доволна. И сега, уж готова, пак продължава да драска.“
Разказът се намръщва и войнствено протяга остриетата на буквите „р“ към пъргавия писец на химикалката. „Я стига си драла и късала тялото ми! Знаеш ли колко боли!“
Химикалката продължава уверено да се носи по белия лист.
Разказът съвсем побеснява. Той бързо изкомандва тревога и насочва камшиците на всички „б“ и „д“ към писеца, а клуповете на „ц“, „в“, „щ“ и „з“ в странично нападение.
Писателката учудено поглежда химикалката – съвсем неуправляема в дясната ѝ ръка.
„Май се преуморих.“ – оставя химикалката върху тефтера, изпъва напред ръцете си и раздвижва пръстите. Решава да си даде малко почивка. Затваря тефтера и го прибира в раницата.
„А така! Сега пък ме залости на тъмно!“ – възнегодува разказът. Той изсвирва пронизително, досущ като хлапаците на плажа и всички букви се разместват и прегрупират в средата на листа, скупчват се в един гъмжащ мравуняк и дружно нападат корицата на тефтера.
Писателката се завръща настръхнала и мокра от морето, увива се в широка хавлия, присяда на плажа и отваря раницата си, за да вземе тефтера. Дебелата му корица е полуотворена. Привижда ѝ се, че нещо черно шава отвътре. Жената учудено дръпва тефтера. Отваря го и хвърля поглед към разказа. Взема химикалката и я насочва към равните нанизи букви.
„Ама какво!“ – изумена се втренчва в листа, а химикалката безсмислено шари във въздуха.
Буквите са се изсипали по листа в причудливи съчетания, които съвсем не образуват думи.
„Но как!“
Жената затваря очи, хваща с две ръце главата си, разтърсва я силно.
После неохотно отваря очи и отново поглежда към черните мравчици по белия лист. И изведнъж те започват да танцуват пред очите ѝ – трептящи, лъскави. Ченгели и камшици се зацепват едни в други и забързват към хоризонта на листа.
„Не може да бъде! Сънувам!“ – извиква на глас жената.
Черната вълна от букви, скупчени една върху друга на самия ръб на листа, се поклаща напред-назад, напред-назад, и-и-и-хоп! – изхлузва се от тефтера и се плъзва върху пясъка.
- О, не! О, не! – жената гледа невярващо ту осиротелия бял лист, ту подскачащите в пясъка букви. – Чакайте, чакайте! Къде отивате? – побягва след тях тя.
- Изгубихте ли нещо, мадам? – погалва я вдясно топъл дрезгав мъжки глас.
Тя обръща глава объркано. Вижда странно позната физиономия на симпатичен небръснат мъж с пиратска шапка на главата.
- Но как? Но Вие сте…
- Питър Морган на вашите услуги, мадам! – повдига галантно шапката си пиратът с лек поклон.
- Питър Морган! – извиква писателката. – Но Вие не сте истински! Вие сте измислица!
- Вашата измислица, мадам! – отговаря усмихнат мъжът и се навежда да ѝ целуне ръка.
- Не може да бъде! Със сигурност сънувам – възкликва отново жената.
- Това прилича ли Ви на сън, мадам? – прокарва пръсти пиратът по солената ѝ, още мокра ръка.
- Но какво правите! – дръпва ръката си жената – Веднага да се връщате в разказа!
- Разказа? – оглежда се пиратът. – И къде е той? – махва с ръка наоколо.
Пред очите на двамата малките букви набъбват като врящи бобени зърна и вихрено се понасят във въздуха заедно с безброй полепнали по тях песъчинки. Танцувайки, те оформят фигури на мъже, жени, деца и дори едно куче, които се приземяват плавно на плажа, оглеждат се и се втурват в историите си.
Децата веднага се заемат с издигането на висок пясъчен замък. Двойка младежи се целуват ненаситно. Мъж и жена се скарват и тръгват в различни посоки.
- Е? Това ли било разказ, мадам? – разсмива се пиратът. – че то е просто живот.
- И къде е моят сюжет? – едва поел дъх, продължава той. – А, да! Ти ме измисли като сън в главата на тая млада дама – посочва едно нацупено момиче с тежък грим и груби маратонки.
Жената безмълвно попива с очи оживелия си разказ. Вече дори не си спомня кои точно са нейните герои и кои са се закачили за тях неизвестно как и откъде.
- Но аз категорично отказвам да бъда сън! – продължава да роптае пиратът. – Това е нелепо! Ама че и късмет! Вместо в роман на Салгари като страшилище на моретата, да ме роди българска писателка във вид на сън!
- То вече и разказ няма – промърморва тъжно жената, загледана в шумната върволица от народ на плажа.
- Е, не тъжи де! Ще измислиш друг – намига ѝ пиратът.
- Хей! Не може да бъде! Аз те сънувах – прекъсва ги тънък момичешки гласец.
Тийнейджърката е свалила обувките и по лека бяла рокличка се приближава към тях. Докосва плахо ръкава на пирата.
- Истински ли си? – търси да срещне очите му.
- Ти ще кажеш, мила! – обвива ръка около тънкото ѝ кръстче пиратът.
Под пластовете грим очите ѝ са безбрежни.
- И двамата сте измислени! – извиква през сълзи писателката. – Веднага обратно в разказа!
- А не си ли ти най-измислената, писателко? – усмихва ѝ се пиратът, драсва клечка кибрит в обувката си и бавно пали голяма черна лула.
Вдъхва с наслада и издухва гъст облак черен дим, ухаещ ароматно на топъл шоколад. Димът се усуква около писателката, обгръща я от глава до пети, повдига я и я понася – нагоре, нагоре, до спасителния пост. Там внимателно я приземява върху пейката, размотава се от нея и бавно се издига към небето.
- Пиши, пиши в тефтера, писателко! Измислиците трябва да живеем – гали ухото ѝ топлият глас на пирата.
Постави точка.