автор: edelweiss_95

Мнозина споделят, че морето пазело тайни. Малцина са ония, които умеят да скрият чувствата си пред него, без те да достигнат неговите дълбини. Повечето обаче биват пленени от харизмата, която то притежава, попадайки в бурния устрем на любовния опиат, отвеждащ ги далече, далече отвъд хоризонта.
Нощта ѝ се стори твърде дълга. Въртеше се, беше неспокойна. Денят я бе изтощил и мислите ѝ терзаеха цялото ѝ същество. Мозъкът ѝ все още работеше, а настъпващият ден щеше да ѝ поднесе един куп неща за вършене. Беше уморена, ала не можеше да забрави срещата с младия мъж от ресторанта. Толкова мисли прелитаха през мозъчните ѝ гънки, та се спущаха до сърдечния ѝ апарат, и там се превръщаха в сладостни трепети.
За поредно лято дните ѝ минаваха тягостно и мъчно. Тя бе оставила дом и семейство. Работеше като сервитьорка в хотел на Черноморието. Бяха ѝ нужни пари за нейното следване, което протичаше през останалото време на годината в нейната родина. Появата на непознатия мъж за нея бе като светило, което освети и най-тъмните краища по пътеката на охладнялата ѝ душа.
Макар да ѝ се стори твърде дълга нощта, утрото настъпи и алармата на мобилния ѝ телефон звънна в 5:30. Всяка сутрин преди работа тя отиваше при морето. Младата девойка се разхождаше по брега, угрижена в мисли. Наметнала шал, в ръка с рогозка, в изгрева тя търсеше своя любим. Очите ѝ жалостно сочеха морето, чрез което тя долавяше спомени от предишни години. Надежда за нея оставаха вълните, а вятърът, порив за бъдещите ѝ дни. По всичко личеше, че часовниковите стрелки за нея отдавна са спрели и старото вчера се е превърнало в утрото ѝ днес. При все това девойката вярваше още в компаса, и знаеше, че ще намери скоро своя любим.
Тази сутрин край морето се взираше и младият мъж от рецепцията. С една ръка в джоба, а с другата подхвърлящ миди към солената вода, непознатият внезапно се спря. Намираше се близо до девойката. Вече я бе забелязал. Приближи се към нея и реши да я заговори. Поогледа се и видя, че освен тях двамата наоколо нямаше никой.
- Добро утро!
За момент момичето се стъписа. До тоя миг тя не бе забелязала, че тук има и друг освен нея. Морето обичаше да пее и доста често сутрешната му песен надминаваше градската шумотевица на ежедневието. Затова и сутрин не се чуваше друго, освен вълните. Минаха няколко секунди и девойката като осъзна, че това е мъжът, за който тя размишлява през отминалата нощ, отвърна.
- Здравейте… така де, добро утро.
Младият мъж се усмихна и погледът му я очарова още повече.
- Андрей се казвам, приятно ми е. – Продължи той и подаде ръка.
Ръцете на двамата млади се вплетоха като венец и радост се изписа в лицата им. Постояха така, вперили поглед един в друг, но след малко телефонът на момичето прозвъня.
- Прощавайте, трябва да вдигна.
Вече минаваше 6:30, а девойката трябваше да е на работа.
- Аз ще тръгвам, закъснявам.
- Но, чакайте, г-це! – Момичето се спря и се обърна. – Не ми казахте името си.
- Наричайте ме, Аня.
- Аня… - Прошепна с усмивка мъжът. Двамата продължиха напред по пясъчната ивица, която ги отведе на срещуположни страни. В този момент се върна един изгубен огън, който избухна внезапно и се настани в сърцата и на двама им…
Денят преваляше. Андрей не бе стоял в хотела. Прекара деня си с част от групата, с която бе дошъл на семинар. Но през цялото време мислеше за девойката на брега. Беше разсеян, не внимаваше над поставените му задачи, които трябваше да реши със своя екип. Същевременно при Аня също се случиха странни неща. Беше счупила чинии. Няколко чаши ѝ се изплъзнаха от ръцете. За момент щеше да залее с плодов нектар една натруфена германска дама, която си мислеше, че нейните важности ще ѝ предадат повече респект. Уви, девойката не успя да залее нейното деколте, което всъщност бе по-голямо от проявените ѝ капризи, но пък бе на косъм от това… По-късно пътищата на Андрей и Аня се пресякоха в хотелския асансьор.
- А, ето те и теб. – Понече тя.
- Здравей отново. Тъкмо се прибирам, искаш ли да се видим после?
- Ами, добре. Не съм сигурна дали разбра, но аз работя тук.
- Да. Знам, че работиш тук. Ще взема душ и ще сляза на бара. Там ще те изчакам, става ли?
- Д-добре. – Развълнувано отговори момичето.
Андрей се качи в стаята си и полегна за малко. Питаше се, кому беше нужно да завързва разговор с това момиче. Та нали той си беше обещал преди няколко месеца, че не ще допусне отново жена до себе си. Трудни се оказаха за него тези дни. Все още не можеше да забрави сцената, в която главни действащи лица бяха неговата приятелка и най-добрият му приятел… След малко друга мисъл заработи в съзнанието му, която гласеше, че това навярно ще е момичето, което бе сънувал неотдавна. Този семинар не му беше толкова важен, но той реши да дойде именно, за да ограничи допир с вещите, които му напомняха за неговата бивша.
Младият мъж взе душ и слезе на бара. Междувременно Аня бе помолила управителя да я освободи по-рано от вечерната ѝ смяна. Беше използвала времето, което бе спечелила за избор на тоалет. Твърде отдавна не се бе вълнувала, както сега. Нещо много силно я влечеше към този младеж.
Чаканата среща настъпи, часовникът, който висеше над бара, удари 22:00. Двамата вече познати си бяха поръчали бяло вино. През повечето време говореше Андрей, тъй като Аня бе по-стеснителната от двамата. Той ѝ обясняваше за своята професия и интереси, свързани с личния му живот. Тя от своя страна му бе казала, защо е оставила дома и близките си. Имаха общи теми. Харесваха едни и същи книги, обичаха да се разхождат и да се любуват на природата. Двамата си приличаха и бяха настроени на еднакви честоти. Оказа се дори, че са родени в един и същ месец, не кой да е, а февруари. Но нещото, което ги обединяваше най-много, беше морето. След бара, отидоха до морския бряг. Тази вечер имаше луна. В далечината се виждаше фарът на о.Света Анастасия.
- Аня, искаш ли да отидем до фара?
- Не е ли малко късно, да се връщаме вече, а?
- Хайде, няма да се бавим много. От високо лунната пътека ще се очертае още по-ясно.
- Хмм.. – Замислено отвърна Аня. – Е, добре, да отидем.
Щом стигнаха острова, двамата млади започнаха да се качват по стълбището нагоре.
- Леле, ще падна. – Залитайки, възкликна момичето.
- Хей, държа те, спокойно.
- Май виното ми дойде в повече, а? – Шеговито подхвърли тя.
- Хах, не мисля така. По-скоро, ако имаше осветление нямаше да залитнеш.
- М-м, да, може би си прав.
Вече бяха там. И двамата се питаха на ум кой за какво си мисли. С опрени ръце върху парапета, Андрей и Аня се взираха в нощното небе и мечтаеха този момент да не свършва.
- Искаш ли да ти кажа нещо? – Рече девойката.
- По-добре го запази в тайна. Ще опитам да разгадая мислите ти – Отвърна младият мъж.
Сега двамата стояха един до друг и се гледаха. Тръпки се спуснаха по тялото на момичето. Младежът я притегли плавно към себе си и я целуна. Девойката се порумени и засия като лунната пътека насреща им. Този пламък продължи няколко секунди, но едно беше ясно, оттук насетне - щеше да прерасне в стихия.