автор: hristam

Вятърно момиче
с облаците тича.
В сянката им лека
къдри се пътека,
светла като песен -
ручей поднебесен,
чак над планината,
чак до необята.
Стиснало в ръчица
сребърна връвчица -
изтъняло стръкче
момина душица.
Към небето крачи,
моли се и плаче:
"Облаче сияйно,
още ми е рано
с тебе да отплувам
и да отпътувам
там далеч, нагоре,
в твоите простори -
над реката руйна,
над гората буйна,
над полето цветно,
долу, край селцето.
Знам, че си саминко,
търсиш си дружинка,
но почакай малко,
че ще бъде жалко,
да политна бяла,
без да съм живяла -
от любов не палена,
от ръка не галена,
с нежност не целувана,
с устни не рисувана.
Дай ми малко време,
после ще ме вземеш,
да не сложи мама
черно, че ме няма,
тате да пустосва,
с теб, че се сватосах,
братчето да пита
как така отлитна,
сякаш, че е птиче,
милото сестриче...
Кака да се втурне
като лятна буря,
вятър да я вдигне,
за да те настигне.
И да светнат свещи -
сълзите горещи
на онези, дето
крачат към небето..."