автор: Perpetuum

Новата Година отмина. В това наистина нямаше нищо необичайно- та нали същото се повтаряше всяка година отново и отново- но лошото бе че вече не си спомняше коя по-точно идваше.
Затова си каза, че по същия незабелязан начин бе отлетяла и онази незабравимо прекарана от него Нова година преди тридесет години. След нея и другата, която имаше с какво по-значително да запомни- преди около двайсетина. И всички останали, по-важни или почти невзрачни, всяка по реда си. Така щеше да отшуми и настоящата, а после и много други. Дали пък щяха наистина да са много?- попита се с известна надежда.
Тогава си спомни вечния календар. Беше дете- в книжарниците, които почти седмично обикаляше за новите книги, се появиха някакви кръгли пластмасови календарчета. Купи си едно- представляваше няколко въртящи се концентрични кръга, на тях се нагласяха датата. месеца и годината. С леко завъртане се виждаше какъв ден от седмицата се пада така избраният. Заедно с приятелите си често се забавляваха с вечното календарче. Искаха да видят например на какъв ден ще се падне Новата Година през далечната 1987. Или пък всеки гледаше за Рождения си ден, когато щеше да навърши точно 50. Бъдещето сякаш бе далечно, примамливо и безкрайно като Вселената, а нали те се готвеха да стават истински космонавти... Макар че след време се оказа, че за малцина от връстниците му тази кръгла годишнина тъй и никога не настъпи.
Принципът на календара се основаваше на факта, че дните от седмицата и датите се повтарят циклично през еднакъв период от време. Затова годините бяха подредени в кръг по календара. Всъщност последната година, която бе обозначена на така нареченя "вечен календар", бе преди 2,000-та. Та кой ли действително се интересуваше в какъв точно ден от седмицата ще настъпи Първа Пролет през следващото хилядолетие, през 2010 например? Звучеше им почти като разказ от научната фантастика, която те толкова обичаха да четат и препрочитат. Удивляваха се на предсказанията, че някога ще могат да гледат цветна телевизия- това им изглеждаше съвсем невероятно и почти неосъществимо. Както и за много други достижения на техниката, които сега даже и не забелязваха в баналното си ежедневие. Но безспорно мечтата на всеки бе един знаменателен ден да стъпи на Луната и произнесе нещо подобно на "Една малка човешка крачка, и т.н.". Още повече, че целия свят щеше да се изуми, щом щеше да се каже не как да е, а именно на български!
Дечурлигите вярваха в бъдещето, както техните родители по детски наивно се надяваха на справедливия и щастлив живот за всички, който скоро- само след някакви си двайсетина години безспорно щеше да настъпи- първо у нас, а после и навсякъде другаде по света. Или поне така пишеха първите страници на вестниците, след взетите важни решения от поредния исторически конгрес. Дали пък възрастните, загрижени в техния нелек живот, просто искаха и те да повярват в някаква хубава приказка, както ние се опитвахме все още да вярваме в добрия Дядо Мраз, а днешните малки в щедрия Дядо Коледа? Разбира се, имаше и някои по-скептични, но те платиха скъпо за недоверието си в Правдата и Работническото дело. А когато тази отдавна предсказана година настана, никой и не забеляза рога на изобилието да раздава щедро на всекиму според потребностите. Тъкмо напротив- рафтовете на магазините зееха полупразни, зловещо вещаейки какво още има да става, преди да дойдат промените.
Такива ти ми работи, мислеше си той, седнал на претрупаната с храна и празнични напитки трапеза, между пожеланията за здраве и многобройни Нови Години. Пърият тост вдигна в памет на ония, които вече ги нямаше наоколо. Спомен за родителите му, които винаги предпочитаха да купят банани и портокали на децата, отколкото бутилка шампанско за себе си. И му хрумна, че няма да е зле, ако пак се появят ония вечни календари от детинството. Но с една малка подробност- да ги има в два модела, единият като за младите, с изписани върху им числата на идните години. А пък на другият повече от бъдните да са отбелязани вече изминалите. Понеже за такива като него погледът към миналото щеше определено да преобладава, поне в близкото бъдеще. Да си спомня кога е завършил университета, кога се е влюбил за първи път и кога какво е било.
Понятието за време го занимаваше напоследък непрестанно и силно . А след толкова много години то напълно се избистри и оформи, защото го носеше в ума си още от ранното детство. Знаеше, че бъдещето отдавна вече е дошло, а миналото никога не е отминало. Колкото до настоящето, то не стои някъде по средата. Сегашното още предстои, но също вече е свършило. Всъщност между трите нямаше в действителност абсолютно никаква разлика. Минало, настояще и бъдеще бяха само илюзии и условности на изразяването. В това намираше, че се състои и единствената истинска човешка надежда. Вяра, по-силна от тази в религиите или в науката и техниката. Както всеки човек, така и всеки миг никога не умира, защото е вечен.