автор: Perpetuum

1969 година е свързана с първото кацане на Луната през лятото. Всички стояхме пред малките черно-бели телевизори и вторачени гледахме как там ще кацнат американските космонавти. По онова време все още нямаше фалшиви новини, нито пък конспиративни теории по тази тема.
Затова никой не му минаваше и на ум да се съмнява, че предаването е не само на живо, но и на истинското място, а не в някое пригодено за целта Холивудско студио със специални ефекти. Дори зад желязната завеса нямаше как да не се излъчи прилуняването. Следващите полети на Аполо дотам обаче се пропуснаха от нашата пропаганда; след време аз останах изумено изненадан, като научих че после и други човешки същества са стъпвали на земния спътник.

В личен план- разделихме се с дядо ни Петър Николов, чието име нося. Беше написал книга с мемоари _От Шипка до Драва-. Но аз си обещавам, някой ден ще излезе втория том на книгата, пак от същия автор. Този път ще се казва обаче _От Южна Африка до Шипка_, с подзаглавие _Спомените на един емигрант_. Но нека да запазя засега в тайна някои свои лични данни...
Ала дядо ми е свързан още тогава с прословутия Апартамент-гейт. Как ли, чудите се? Еми, като беше отказал безплатния тристаен апартамент, който му бяха предоставили на булевард Витоша в София. По-късно пък отказа парцел в Драгалевци, за което му бях много сърдит! Тъй че, ако мнозинството и болшинството от хората бяха като него и като баща ми и други подобни идеалисти, разбира се, то справедливото общество на братството, равенството и истинската свобода отдавна щяха да са действителност! Обаче в едно телевизионно интервю със сина на вожда Георги Димитров той беше откровен да сподели: най-голямото му разочарование в живота е било да проумее жестоката истина, че хората не са братя помежду си и те не мислят най-вече за общото благо. За мен също!

А в интимен план, ще попитате? Лично за мен далечната 1969 е свързана още и с първата година като студент, с първата студентска бригада. През лятото целия ни випуск отиде за един месец в консервната фабрика на Шумен. Тъй и ний дадохме своя скромен принос в изграждането на социалистическото ни общество (без коментар). А там всяка събота и неделя, понеже уикендите все още не бяха излезли на мода, прескачахме до морето. На една ръка вдигната за стоп разстояние, по-малко от сто километра до Варна. Разбира се, че ходихме на стоп. Аз бях станал вече полу-професионален стопаджия, а когато след време ги пресметнах, преброих че съм навъртял из България около 3,300 км. Не са никак малко, нали? В морската столица наемахме частни квартири и после айде на плажа или пък по заведенията. Та така един петък следобед тръгнах от бригадирското ни общежитие по пътя в посока на изток. Но този път не сам, както обикновено, ами придружен от една моя състудентка- кюстендилка. Ако трябва да съм по-кратък в описанието ѝ: кюстендилска мома, изписана от Вл. Димитров- Майстора... Изглежда да съм бил доста убедителен в поканата да сподели пътуването с някакъв дългокос юноша бледен, нещо средно между сърдит на живота битник и щастливо хипи, за какъвто аз взимах себе си тогава. Естествено, ризата ми беше на цветя, и светлосиня като очите ми. Тананиках си: _не забравяйте да забодете цвете в косите си_, на Скот Макензи. _ If you are going to San Francisco, Be sure to wear some flowers in your hair_ Само дето не бях в Сан Франциско и не знаех какво е марихуана... Peace!
Абе _откакто видях очите ти, и синьото стана любимия ми цвят_. Сигурно и тя тъй си е помислила, защото представете си се съгласи без много увещания. А по онова време девойките не бяха особено _лесни_, поне някои. За дължината на полата ѝ няма да Ви говоря- просто нямам думи! Но ми се искаше някак си да измеря с пръсти колко педи е над коленете ѝ. Дали щеше да ми позволи, още не знаех!?... Нейното решение да тръгне сама с момче по дългия път бе посрещнато с не особено голямо одобрение и дори на нож от приятелките ѝ. И двамата добре ги разбирахме- те ни завиждаха. Без да знаят, че всъщност в компанията на моята скромна личност и интровертна персона тя е вън от всякаква опастност. За автостопа с нея няма да разправям, но в края на краищата пристигнахме без закъснение на уреченото място за среща с другите на градския площад. И ми се стори, че останалите момичета останаха леко разочаровани, като я видяха усмихната, но поне външно не напълно щастлива... ...

Минаха години, толкова че не ми се ще да ги броя вече. Има-няма изтече половин век. Но споменът остава!

PS Скоро ще споделя и за моята 1968 година. Мисля, че ще бъда интересен събеседник и за поредния езпизод на предаването _До Европа и напред_ ...