автор: konstantin_lakov

Надявах се, че имам време за една-две цигари, но не познах. Едва бях седнал, когато водещият, някой си Койчо Фенерски, изломоти нещо като „ ...да посрещнем с аплодисменти Пластелин Лаков, чийто сонет „Поети и – апчих! – жени“ е класиран от уважаемото жури на – гррр! – някакво място...“ и жена ми ме задърпа да ставам.
– Отказвам да съм пластелин – заявих. – Не помня как се казвам, но съм сигурен, че името ми не беше това. Я си ми дай водката.
– Тебе викат – настоя жена ми. – Помниш ли си сонета?
– Тц – уверих я. – Но ние за друго говорехме. Къде я прибра?
– Кое?
– Водката! – взех да се ядосвам. Жените не разбират от дума. – Мушнала си я в чантата, за да ми я отмъкнеш.
– Стига ти толкова водка. Върви, че ще те награждават. После ще ти я дам.
– После ли? Що така?
– После, после.
– И да не ми я изпиеш.
Заканих й се с пръст и се възкачих на сцената. Уцелих я от пръв опит, макар и на заден ход. Уважаемият Фенерски ме стресна, като почука по гърба ми и ми връчи един плик, в който надникнах набързо, колкото да констатирам, че вътре няма водка. Обърнах го наопаки за всеки случай, но от него се изръсиха само някакви книжа и CD с глуповатата физиономия на Светлофар Манчев. Прибрах ги обратно и седнах на едно сгъваемо столче. Там послушно заспах и тъкмо взех да сънувам, че си бъбря със застрашен вид кит на плажа в Зимбабве и го уча да ми забърква коктейли, когато един от поетите взе да си ръкопляска сам по микрофона, с което ме събуди. Прозях се и се огледах.
Пейките, докъдето ми стигаше погледа, бяха заети от бабки, които си шушнеха нещо под мустак и плетяха вълнени чорапи в жегата. Не подеха ентусиазма на самоаплодиращия се и той със зачервени уши се смота на празния стол до мене. Водещият пак докопа микрофона, кихна в него и ме призова да запозная бабите с биографията си и да си изрецитирам сонета.
Тръгнах към микрофона с бодра, пружинираща походка, но по пътя неизвестно как попаднах отново на сгъваемото столче и поприседнах на него, за да си почина от извървяното разстояние. Дочух весел ропот откъм публиката и дружески й махнах с ръка, като се стараех да не си съборя чашата. После забелязах, че нямам чаша, така че предприех нов опит да настигна микрофона, който междувременно беше избягал на три метра напред, вероятно по някакви свои неотложни дела. Накрая водещият с явно неудобство – от какво ли? – го замъкна до столчето ми. Изправих се, взех устройството и на свой ред кихнах в него, за да видя задоволително ли работи. Така и не разбрах, защото се оказа, че вече съм започнал речта си.
– Уважаеми пършеци и пършечки! – произнесох уверено с хубавия си басов глас. После повторих, за да се насладя на чудесната му дрезгавина.
Публиката изяви симптоми на лек интерес.
– Горд съм – протръбих, – да бъда ваш домакин в прекрасния пернишки пущинак!
– Пършец, бе! – взе да ми суфлира някой отзад. Обърнах се и го изгледах строго.
– Правилно – съгласих се след кратък, но интензивен размисъл и отново се завъртях към публиката. – Щом като е Пършец, Пършец да е. Мир да има: приемам поправката на многознайния, заговорничещ зад гърба ми всезнайко. Макар че не одобрявам такива работи. Първото, което се забелязва, е срамната липса на камили във вашия красив, изпълнен с възрожденски традиции пущинак.
– Кажи две думи за себе си, бе! – подкани ме отново суфлиращият.
– Взимам присърце обстоятелството, че със зинали от копнеж носоглътки очаквате да споделя с вас биографията си. Уви! Ще се наложи да почакате трийсетина години, когато всеки от вас ще може да си купи мемоарите ми и да им се порадва на спокойствие. Дотогава ще се задоволите наистина само с две думи. И те са: пишете сонети! Сонети и само сонети! – натъртих заплашително.
Една от бабите на първия ред се разхълца.
– Сега ще ви изрецитирам един типичен сонет, белким му хванете цаката:

УХО

Бутилка ром и йо-хо-хо!
Художник беден, стар и сам
на някаква дарил без срам
отрязаното си ухо.

Какво пък, казал, то е мое
и аз си го отрязах сам.
На който искам ще го дам –
от днес нататък брой го свое!

Уви, понякога до три
не всяка може да брои:
човекът надценил жените.
Сега реве и кърши пръсти...

Не си раздавайте ушите,
че твърде бързо ще ви свършат!

– Чу ли се ясно поуката? – обърнах се директно към хълцащата баба. – Ей така се пишат сонети. Може и с химикалка. И ей така също става, колкото и да ми хълцаш:

ПОЕТИ И ЖЕНИ

Сезоните на възрастта се сменят
и месеците профучават като дни.
Онази със косата ми се смее –
а аз все още мисля за жени.

Дочаках петдесет и пета есен.
Когато есенният дъжд вали,
усещам, че ме хваща плесен –
но аз все още мисля за жени.

Въртят ме кокалите, разни ишиаси
са ми на гости като у дома си –
но имам ли акъл да ми уври?
Поетите все мислим за жени.

Я вместо да ни давате награди,
бастисвайте ни още млади...

– Апропо, за наградите... – порових се в плика и измъкнах CD-то. Показах го на бабата, която се стресна и пак се разхълца. – Това, хълцаща ми госпожо от Пършец, се явява запис на сонетите на достойния поет Манчев в негово лично изпълнение с още по-достойния му собствен негов глас, тънък, заядлив и на някакъв северозападен диалект, пършекясал отвсякъде.
Цък, госпожо! Това не е гласът на сонета. Звучи ми гъгниво. Ей този е гласът на сонета, истински и неподправен:

ПОЕТ, МОМА И МУТРА
(чалга-сонет със свирка накрая)
На Рая

Един поет ми зяпаше момата.
Но вместо да му ковна пет,
платих му за един сонет
с бутилка водка и салата.

Поете блед, нагъвай зарзавата,
сонета ми пиши, поете клет.
Аз мезя тука с телешки котлет
и с мазна чалга глезя си момата...

Опс! Шефът ми звъни. Дояж котлета
и водката допий, да не е зян.
Момата ми не зяпай. Ей, поета –

ако ви спипам на кълбета,
ще ви накълцам на кюфтета
и – честен кръст – ще ви изям!

(Четвърт час по-късно):
ЛЕЛЕ, ЧЕ МРЪСНО!
(Към Рая):
МАРШ НА ОКОЛОВРЪСТНОТО!!!

– Посветен е, както разбирам, на Рая. Всяка срещната Рая веднага би забелязала тази работа. И Мая също, която и да е пък тя. Биха забелязали – и двете! – освен това, че сонетът е в напълно нов и все още неизследван англо-италиански стил, изпипан в духа на Гьоте и на Петрарка...
Хълцащата баба се беше изнизала, затова пък водещият се мъчеше да ми изтръгне микрофона. Сборичкахме се и му го отнех. В ръката му остана само кабелът. Част от публиката се кикотеше. Другата част беше последвала бабата, за да й направи изкуствено дишане, или поне така се надявах. Забелязах жена ми нервно да отпива от водката.
– И последно – извисих глас, понеже микрофонът вече не работеше, – преди да са затворили баровете:

НЕДОВЪРШЕН СОНЕТ

„Ще бутнеш, или няма да?“ –
с такъв въпрос започваше сонетът.
Любимата се фръцна, а поетът
към кръчмата се запиля,

така и недовършвайки сонета.

– Това го посвещавам на хълцащата баба...
Поклоних се, връчих микрофона на водещия и се изтърсих от сцената. Буквално, имам предвид. После някак съм се свестил в колата, с която вече напускахме градчето.
– Къде, казваш, че сме били? – поинтересувах се, докато отпивах от водката си. Беше останала четвърт бутилка.
– В Пършец – каза жена ми.
– Хубаво – казах аз.