автор: 0805

Това, разбира се, единствено във филмите се случва:
да се прибирам тъжна и да те заваря пред вратата си,
да ме догони в парка преданото ти любимо куче,
то да върти опашка, ние – да мълчим старателно;
да се напия до припадък и както псувам цялата вселена,
ти с трогателна загриженост върху гърба си да ме носиш,
да ме измиеш после, да ме сложиш да си легна,
да ми свариш кафе на сутринта, да няма никакви въпроси...
Да ме обсипеш със цветя, така – без поводи и без причина
и в най-красивия и див момент да си захвърлиш телефона,
да полудееш от тъга и ревност, ако някъде без теб замина,
да хванеш кораб, самолет или със влак да ме догониш...

Но това, разбира се, единствено във филмите се случва.
А ние сме пораснали! Големи сме! И не играем филми.
Животът ни е клоун на Нейно превъзходство Скуката,
щастлив бездомник, ако някой му подхвърли две-три думи.
Затова... не се насилвай. И не идвай пред вратата ми –
не се прибирам тъжна. Всъщност, никога не се прибирам.
Кръвта ми често е пристанище на северния леден вятър,
душата ми е кораб, устоял на бури, гръмотевици и мълнии.
Не ме носѝ на гръб – багажът на очите ми е твърде тежък.
И куче не купувай. Защо да го измъчваш да живее с хората?
Но все пак ако някога решиш да ме обсипеш с нежност,
моля те единствено (като на филм) –
застреляй Режисьора.