автор: angar

Тя беше прелестна жена.
Такава, времето показва,
на поколение една, и то
във милионен град се ражда.

Не беше филмова звезда,
нито от спорта бе позната.
Не беше с титли, с имена,
а сервитьорка в столовата.

Тя за кралица може би
не бе безукорно красива,
но ни пленяваше с това,
че беше винаги щастлива!

Да устрои добра шега,
със ясен глас да се засмее,
да бъде мила и добра -
бе най-естествено за нея!

Колегите ми - до един, -
мъже нахакани и смели,
ни време жалеха, ни труд -
с надеждата да я спечелят.

Но не успяха. А защо -
аз имам вярно обяснение:
на всяка логика на зло,
тя беше влюбена във мене!

Обикнах я! Тя ме плени,
във срещи явни или тайни,
наред със другите черти,
с безкрайната си всеотдайност!

Докрай пред мене се разкри.
И, без кокетство и преструвки,
със много щедрост ми дари
любов, и нежност, и милувки.

Но аз поех по своя път,
а тя остана, не замина.
Аз се завръщах в този град
най-много по веднъж в годината.

Тя има вече дом. И син.
Синът на мене не прилича.
Но срещнем ли се, със очи
ми казва: "Още те обичам!"

И моето сърце, и то,
нетърпеливо затуптява -
защото истинска любов
не гасне и не се забравя!

Говорим всякакви неща.
Но по въпроса за жените,
тя има във предвид единствено
работещите в столовите!

Разпитва ме за всички тях,
без да прикрие, че ревнува:
и те ли са добри към мен?
Обичат ли да се шегуват?

И грейва всеки път като
прашинка, в слънчев лъч огряна,
когато, честно и с любов
отвръщам: "Като тебе няма!"

А пък на другите жени
тя безкомпромисно отрича
възможността да са добри
и правото да са обичани!

Така животът си върви.
Не знам кога и как ще свърши.
Затуй, приятелко, прости,
че този стих не е довършен!