автор: daro

Сполай ти...
върви с мир, отче!

По дрехите ти от блестящ сатен,
„черният печат“
този път не ни отрече.
Навремето, участта която ни пришиха –
до капка пресушихме тъмното ѝ вино.
Последвахме ръката, в отказа ѝ да измъчва
и тя не ни отведе
в двора на палача.
Въведе ни в стеблото крехко на лалето,
израсло в корена на дива джанка.
И ние като него
растем в дълбоката ѝ пазва –
на тази дивна плът небесна,
която ни донася Мир в сърцата!

Един „човек на думата си“ тръгва,
а друг в безмълвието си,
задълго в себе си усяда.
Най-тихото остава помежду им,
когато камбаната замлъкне
подир последния си тътен.

Молитвата ми тиха е за тебе, отче...
Простен бъди!
Така и аз се опрощавам –
ръцете ѝ пропуснах да целуна
на общата ни Мирова земя.