автор: Marta

Той все така чака.
А тя закъснява.
Копринен е мракът.
Мъждука от славеи.

Той там си стои
и тежат му годините.
Тъмнината го знае
и прошепва му името.

Тъмнината расте
и превръща се в нея.
За момент му се ще
тъмно да заживее.

Да обвие лицето му,
да го приласкае.
да струи кадифето и
във студената стая...

...Нея още я няма.
Тя умело се бави,
а наоколо само
мъждукащи славеи