автор: daro

Поредната вълна несвяст
негодно ме залива,
а аз не подозирам в този час
как плитката измама ме изтрива.

Течението с разчорлени злини
повлича ме към старите познанства.
Посрещат кулите ми с рухнали стени
солената вода, която ще им разяде челата.

Подводните реки заплитат в мрежи
изстраданите морски изречения.
Разбирам - всеки прилив е такъв, но само
в прегръдката на някое крайбрежие,

а иначе е незабележим, неплътен...
Ако самият аз съм прилив, към какво съм съотнесен?
Или съм бряг, на който някогашни морски вълци
възраждат миналото си с пиянски песни?

Или съм просто уморен плувец
в дълбоките владения на светлината
и в още по-дълбоките на мрака.
Това, което няма никога да проумея
е как от разпилени острови расте държава.

Под мен не спира рифът - зида бариери -
и камък подир камък себе си изгражда.
Със погледа на чайка ще съзра
единствено престорените маниери
и вятъра, коприната му морска мачкащ.

А след това ще бъда лодката,
заседнала на онзи стръмен бряг, от който никак...
... никога не ни се тръгва,
преди с дъжда да изтечем на пясък.

И воят от пристанищните кръчми,
до мене ще отекне като вой на единак.
В деня, когато си ми свиден...
В нощта, когато трябва да замлъкна,
Свят.