Вечерта съм небе, което вали и
дете, което стиска подарък в ръце.
По средата на уличната река съм
и гледам да уцеля момента,
в който ще прескоча,
ще мина от другата страна,
където мога да ти стана слънце,
когато си пустиня.
Ще бъдем вплетени един във друг,
самодостатъчни и жарки.
Оазис или мираж са чувствата ни?
След време сигурно и няма
да ме помниш… Жалко!