автор: ElenaZelena

Тихо е. Тя гледа от прозореца как по улицата преминава разнебитена каруца, конят пръхти и мята глава, циганинът го шиба и устата му мърда в гневен ритъм, колелетата треперят от старост и аха да се разпаднат всеки момент и да се оплетат в чудовищна плетеница от дървени трески, а в каросерията купчина мръсни, опърпани завивки
подскачат в такт с псувните, но чудно как остават на място и не се разхвърчават по прашната улица.
Тихо е. В другия край майка гони детето си. Ръкомаха и изглежда, че му крещи, а детето се смее и скача по тротоара, обърнало глава назад. Стига до спирката на автобуса и се завърта със засилка около една улична лампа, а майката със сетни сили го настига, грабва го за ухото, физиономията ѝ е уморена, зачервена и ядосана, устните ѝ крещят неразбираеми думи, роклята ѝ на увехнали цветя е омачкана, а в косите си има прецъфтял мак.
Тихо е. Отдолу идва момичето с татуирано глухарче. Сяда на спирката и изважда телефона си. 5 без 15. Всеки момент ще дойде момчето. Ето, появява се зад напукания плексиглас, изкривяващ времето и пространството, застава пред неговата реалност и чака. Момичето вдига глава и в погледа ѝ прелитат слънчогледи. Усмивката ѝ е захарен памук, който залепва по неговото лице, божествена сладост, която той иска да оближе, но не смее и просто протяга ръка, за да я погали по памучната кожа. Автобусът идва, отваря врати, изхвърля стария поток хора, приема новия поток съдби и продължава уморено. Момичето оставя телефона на пейката, става и вдига ръце. Момчето пристъпя смутено, тя го придърпва леко, но категорично, обгръща го в нежната си, почти детска прегръдка, длани, чертаещи сърца по гърба му и двамата започват да танцуват. Глухарчето се върти в опиянение, плува между въздишки и докосвания, между прошепнати думи и премълчани желания, ефирните му пера - oтлитащи в непрозрачния въздух и после завърнали се обратно, за да кацнат на почти детската ръка, прилепнали неразлъчно към любовното опиянение.
Тихо е. Тя отваря прозореца. Есента е на прага. Листата на дърветата плачат в пъстрата си еуфория, празнуват в екстаз раждането и смъртта, възпяват екзалтирано величието на природата и кръговрата на живота във вакханален танц към черната пръст. Тя слага слуховия апарат и сред далечния шум от автомобили, които бягат от механичното си ежедневие, сред плача на хора, които бягат от неприемливата си истина и пищенето на лястовици, които бягат от отиващото си лято, тя чува музиката, на която глухарчето танцува.