автор: giro

Реката подскачаше по дъното на дерето. Масивните буки все още пазеха сянка, въпреки че вече бяха посипали стръмните й брегове с прясна шума. Водата течеше с гръмогласен шепот, но можеше да се отличи къде той е по-приспивен и къде смесен с невъздържан смях.
Ослепителните водоскоци бяха свидетелства, че реката иде от високото. Там, в широката пазва на Белмекен, тя нетърпеливо запридаше своята искряща нишка сред първия есенен сняг и ледения кислород.
В ниското, в усойното дере, слънчевите лъчи стигаха само като кратки гальовни ласки, които не можеха да стопят кристалните корички около плитките вирчета. Едрите, тромави камъни около потока от векове бяха тъмнозелени и изглеждаха така меки и гостоприемни с влажната си кожа от вечен мъх, че, аха, да седнеш на някой от тях, преди да разбереш, че ще подгинзеш. Златната папрат контрастираше на дебелия, меден килим само с филигранните си перести листа. Повеите на вятъра, наглед хаотично, разпиляваха жълтиците, откъснати от техните високи брезови съкровищници. Двата ръждиви ската на дерето бяха осеяни с щръкнали елхички, чието детско самочувствие ги уверяваше, че един ден биха гледали света отвисоко.
Човекът крачеше спокойно в шумата и преднамерено тътреше краката си, за да изпита още по-голяма наслада от шептящия есенен килим. Сгъна се върху един едър камък и се намокри до лактите, докато пиеше вода от полуделия водоскок. Взе едно шарено камъче и се възторгна на блясъка му в причудливо преливащите охра, мед и стоманено сиво. Откъсна едно папратово листо и допълни "плячката" с буково и брезово. Изчопли парченце мъх и с вълнение го помириса - гъста, зелена влага, благородна тиня, мокър камък, гора...

- Тате, тези неща от гората ли ги донесе?
- Това са красиви съкровища, момиченце. Искаш ли да ги подредиш на масата?
- Да, но онзи път в гората ти каза на мама, че най-красиви са нещата само там, където са родени.