автор: Heel

Бях много млада, едва на шестнайсет години, когато съдбата ми обърна гръб. Беше ранна пролет. Пътувахме към родното село на баща ми със семейния москвич. Баща ми си подсвиркваше весело, докато въртеше волана, а майка ми се бе зачела в някакво списание. Аз лежах на задната седалка и дремех. Беше ми едно такова хубаво, спокойно.
По едно време майка ми изписка. Никога няма да забравя този пронизващ тъпанчетата звук. Изскърцаха спирачки. Секунда по-късно почувствах ужасен удар и се запремятах като парцалена кукла, понесена от ураганен вятър. После… нищо. Съзнанието ми бе угаснало на момента.
Събудих се в болница. Всичко ме болеше, имах чувството, че не е останало здраво местенце по мен. Толкова ми беше зле, че дори не се сетих да попитам как са родителите ми. Само виках и молех да ми дадат обезболяващи.
На следващия ден ми казаха, че нашите са загинали на място. Не се били мъчили изобщо, сякаш това можеше да ме успокои. Плаках много, но не толкова за тях, колкото за себе си. Спомням си, че се почувствах гузна.
Направиха ми няколко операции, така че почти през цялото време бях под упойка. Не можех да мърдам нищо друго, освен очите си. Не знаех какво е станало с мен, а и не желаех да разпитвам. Понякога се молех наум животът тихичко да ме напусне и страданието да свърши.
Обясниха ми, че са стабилизирали гръбначния ми стълб, каквото и да означава това, и са сложили пирони в таза и бедрото ми. Постепенно болката започна да навалява, дори успявах да подремна нощем.
Един ден ме натовариха на една носилка и ме занесоха в стая с бели стени. Заради местенето виех от болка, но никой не ми обръщаше внимание. Окачиха ме да вися на една рамка и започнаха да ме омотават като мумия, първо с нещо като бинт, после с ролки влажен гипс.
Така се озовах в гипсово корито. На свобода останаха само ръцете ми, с които почти не можех да си служа, заради засегнати нерви в шийната област, левия крак, от средата на бедрото надолу, и главата, която бе подпряна върху нещо като яка. Първоначално си мислех, че ще се задуша, защото твърдата превръзка не позволяваше на гърдите ми да се надигат достатъчно. Естествено слабините ми също бяха оставени непокрити, за да мога да бъда обслужвана, както се изразяваха санитарките. Единственото, което можех да правя, бе да лежа и да мисля. Това и правех. Но мислите ми не бяха хубави, така че често си поплаквах. Катастрофата бе отнела най-близките ми хора и ме бе превърнала в жив труп. Опитвах се всячески да оцелея психически. Най-тежки бяха свижданията, защото роднините ми, макар да ме окуражаваха с благи думи, ме гледаха с очи, които сякаш казваха: „Тази няма да я бъде“. Не ги виня. Със сигурност съм изглеждала ужасно. С полупарализираните си ръце не можех да държа нито чаша, нито гребен. Депресирах се като ги видех как се лашкат неадекватно при отчаяните ми опити да ги използвам.
Хранеха ме със супички, но трудно преглъщах, защото бях в хоризонтално положение. Обслужването ставаше чрез катетър и подлога. Когато се изпуснех върху лигнина, санитарките ми се караха. Много бе унизително, още повече, че бях твърде чувствителна заради крехка си възраст.
Болката намаляваше, но скуката бе убийствена. Мечтаех да мога да чета книга, но нямаше как с тези ръце. Единственото ми разнообразие бе радиото.
Лекарите бяха мили с мен, но с течение на времето престанаха да ми обръщат внимание. Бяха си свършили работата, останалото, тоест възстановяването, зависеше от силата на организма ми. Те казваха, че има шанс да проходя, но си личеше, че сами не си вярват. Започнах да си мисля, че цял живот ще съм на легло. Известно успокоение ми даваше фактът, че мога да мърдам глезена и коляното на левия си крак.
За да не се образуват рани от залежаване, от време на време ме обръщаха по корем. Тогава дишането ми се влошаваше и започвах да броя минутите до края на мъчението.
В началото на май една сестра обяви, че ще ме изписват. Ужасих се. Нямах представа какво следва от тук нататък. Знаех, че още дълго време ще трябва да съм в гипсовото корито. Мина ми през акъла, че ще ме метнат като ненужна вещ на леглото ми вкъщи и ще ме оставят да умра от глад и жажда, затънала до уши в лайната си. Ето в такова психическо състояние бях, такива неща си мислех. Представях си как лежа в празния апартамент, в който никога повече нямаше да чуя гласовете на родителите си.
След ожесточени спорове в рамките на рода, както разбрах по-късно, бе решено една от лелите на майка ми, вдовица, да поеме грижите за мен. Тя бе бедна жена и се бе съгласила да помогне за пари. Другите не ме искали в домовете си, нямали възможност да се занимават с мен.
Така че ме изнесоха от болницата на носилка, под любопитните погледи на чакащите в коридорите пациенти, и ме натовариха на една уазка. От друсането по пътя така ме заболя тазът, че не можах да сдържа сълзите си. След като ме настаниха в къщата на лелята, другите ми роднини си биха камшика. По-късно разбрах, че са дали нашия апартамент под наем, за да могат да покриват разходите по гледането ми.
Лелята не беше лоша жена, но не й се занимаваше с мен. Отделяше ми по час-два на ден, не повече. Рядко се случваше да остана гладна, но немалко време съм прекарала с насрана пелена под задника. Не й се сърдя на жената, тогава времената бяха трудни. Тя едвам свързваше двата края.
Лежах и слушах радио, това ми бе забавлението. Лошото бе, че не можех да сменям станциите. Телевизия не можех да гледам заради яката, в която бе стегнат вратът ми. Просто нямаше как да извъртя достатъчно очите си. Пред погледа ми през цялото време бе олющеният таван, по който имаше петна от мухъл. Така стояха нещата тогава. Чудя се как съм издържала.
Един ден в стаята се изсипа групичка мои съученици. По някакъв начин бяха разбрали къде пребивавам в момента. Някои бяха мили, други шепнеха подигравателно зад гърба ми. Притеснявах се, защото бях мръсна, миризлива и с несресана коса. Неконтролируемите движения на ръцете ми предизвикаха смях у неколцина. Идеше ми да потъна вдън земя от срам. Някогашните ми приятели вече гледаха на мен като на изрод, поне с такова впечатление останах.
Когато си тръгнаха, дълго време не можах да се успокоя. Не исках да виждам никого.
Но не бе съдено посещенията да престанат. На следващия ден Стоян, един от съучениците ми, дойде пак. Извини се за идиотиите на другите и каза, че би искал да ми помогне. Естествено аз се изненадах. Дотогава не го чувствах особено близък. Бяхме ходили няколко пъти на кино заедно и това е. Обясних му, че няма как да ми помогне, че трябва да лежа като труп, докато не ме извадят от коритото, но той бе настоятелен. Трудно ми бе да повярвам, че ме харесва.
Впоследствие обаче разбрах, че в училище ме е нарекъл „Нелито“. Нали разбирате, не Нели, а Нелито. Другите му се подиграли, казали, че е гадже на онази изпънатата като глист, дето живее в черупка. Да, тийнейджърите понякога са жестоки. Криво ми стана, плаках. Но поне разбрах кои са истинските ми приятели.
Та Стоян започна да ми помага. Четеше ми книги. Закачи високо на стената едно телевизорче, за да мога да гледам телевизия. Разтриваше схванатите ми ръце в опит да им вдъхне живот. Разчеса косата ми с пръсти – тя бе толкова сплъстена, че не я ловеше гребен. Окуражаваше ме да мърдам оголения си до коляното ляв крак, за да не атрофират мускулите. Изряза ми ноктите на ръцете и на краката, които бяха станали неприлично дълги. Гъделичкаше ме по петата и отстрани по свода на стъпалото, защото обичаше да слуша смеха ми. Опитваше се да измисли начин как да ми измие зъбите, представяте ли си! Но мръсната работа не му разрешавах да върши. Такъв срам не можех да допусна.
Лелята бе доволна, че някой й върши повечето работа, а тя само прибира парите.
Странно, но се сдобих с гадже, докато лежах потрошена в гипсово корито.
Беше ми хубаво със Стоян. Той правеше живота ми по-лек. Вдъхваше ми кураж, че скоро ще се изправя на крака. В неговата компания времето сякаш летеше. Започнахме да кроим планове за живота след коритото.
За жалост времената бяха тежки. Хората масово се изнасяха от страната. Родителите на Стоян бяха решили да потърсят късмета си в Канада. Заминаха, взимайки Стоян със себе си. Вечерта преди заминаването той си поплака, опрял буза в гипсовата коруба над гърдите ми, стискайки като удавник немощните ми ръце. Аз също плаках, галейки, доколкото мога, зачервените му от вълнение бузи. Целунахме се за пръв и последен път и така всичко между нас приключи.
Два месеца по-късно ме извадиха от коритото. Последва дълга и мъчителна рехабилитация. Ръцете ми се оправиха напълно. Дълго време бях в инвалидна количка, после лека полека започнах да се изправям на патерици. Възстановявах се, макар и бавно. Тръгнах на училище. Една година след катастрофата вече можех да се справям с ходенето без помощни средства.
Разправям ви за този случай отпреди трийсет години, защото вчера, докато се разхождах по „Витошка“, ме спря един очилат мъж с гола глава. Чак когато ми каза името си –Стоян – го познах. Много се е пременил, само очите му са си все същите, едни такива благи.
Попита ме защо съм с патерица, дали това не е „заради онази катастрофа“. Казах му, че да, че увредената става ми върти номера, когато времето се влошава. Той кимна и ме хвана под ръка, за да улесни придвижването ми. Заприказвахме се.
Той имал фирма за производство на мебели в Канада. Преди десет години се бил развел, но имал дете, момче на петнайсет години. Аз му обясних, че най-сериозната ми връзка е приключила преди десет години, когато гаджето ми разбра, че няма да мога да имам деца, вследствие на уврежданията на таза, получени при катастрофата.
Така че за десет минути си изяснихме семейните статуси. После той започна да ми обяснява:
– Знаеш ли, рядко си мислех за теб, признавам. Смятах случилото се между нас преди трийсет години за мимолетно младежко увлечение. Нали разбираш, красиво момиче, което има нужда от помощ… Някак си отвътре ми идваше да се грижа за теб, съчувствах ти с цялото си сърце. Но сега, като те видях, сякаш ме удари ток. Осъзнах, че пак имам нужда да се грижа за теб. Между другото, ти почти не си се променила, имаш много младежки вид.
– Стояне, това обяснение в любов ли е? – отвърнах учудено. – Та ние не сме се виждали и чували от цяла вечност! Абсурдно е…
Той ме погледна в очите. Явно хареса това, което видя там, защото се усмихна. Измъкна патерицата от ръката ми, за да мога да се подпирам само на него, и се долепи до мен. Тръгнахме. Чувствах се стабилна, както ме бе подхванал през кръста. Малко по-късно си казах, че си струва да опитаме да възродим връзката си.