автор: Albatros

... по всяка вероятност, съм пропуснал докрай да изживея всеки миг –
да дремна с котарачето на пруста, с врабчето да чирикна „Чик-чирик!”,
да набера лайкучка върху хълма, торбе с коприва – за котле чорба,
и радост, че съм жив – да ме изпълва, защото ми е Божия съдба,
на синовете – литнало хвърчило! – да съчленя от летви и пелюр,
да знам, че щом е мед, там жили жило, по-яко от стрелите на Амур,

да благославям всякое глухарче – и птица, тихо литнала над мен! –
едно, на път поело, кротко старче, да поседя в полето с мак и лен,
да си река, че, както днес ме има, ще тръгна утре – вятърче в треви,
и в следващите ери дълга зима по снежните ми стъпки ще върви,
щом нявга тръгна към света отвъден, душиците дано ви озари! –
мигът, във който може би ще бъдем по-истински и много по-добри.