автор: Albatros

... стопанка на дъждовната вода и дъщеря на слънцето по залез,
тя ми разчорли мократа брада – и милна устните ми с показалец,
не говори! – ми рече с поглед тих, като че ли ми сторваше магия,
и седем светли капки дъжд отпих от нейните коси – да се опия! –
под мен тя стелна пролетни треви, огряха ме светулкови коруби,

тя в здрачни три савана ме пови, и помня, че безпаметно ме люби,
а аз се питах – треснат като пън, защо ли точно мене тя погали,
дали не беше просто светъл сън Жената из дъждовните спирали? –
след роклята ѝ в мека резеда аз дълго гледах в шеметна омая
стопанката на вечната вода, с която Бог ни милва от Безкрая.