Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: loni_61
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13939

Онлайн са:
Анонимни: 345
ХуЛитери: 2
Всичко: 347

Онлайн сега:
:: mitkoeapostolov
:: pavlinag

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Септември 2021 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930     

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЯкето
раздел: Разкази
автор: tsveti

В меката люлка на съня той я беше прегърнал и внимателно я разсъбличаше, целуваше я бавно и я галеше с дългите си пръсти, под които тялото ѝ винаги омекваше като горещ мармалад. С мъка открехна натежалите си клепки. Протегна ръце да се сгуши в него и празната студена половина на голямото легло я сепна. Отвори очи и осъзна, че наистина го няма. „Тъпата му командировка“ – ядно просъска. Зърната на гърдите ѝ бяха настръхнали от допира на студените му пръсти в съня ѝ. Потърка ги нетърпеливо и трескаво свлече пижамата.
Беше събота и не трябваше да бърза за работа. Изобщо заникъде не трябваше да бърза. Изпълзя от леглото, направи си голяма чаша кафе и се мушна отново под завивките с „Кафка на плажа“. Болезненият копнеж на младия Кафка към мечтаната жена отново взриви желанието ѝ. Тялото я болеше от липсата му. „Тъпата му командировка“ – помисли си отново със сълзи на очи. Отметна завивките и се запъти към банята.
Поободрена, се залута безцелно из апартамента. Отвори гардероба си и извади черното кожено яке с големите капси, което той ѝ подари преди няколко месеца. Облече се, гримира се, пъхна „Кафка“ в чантата си и потегли към любимото им кафе. Какво като го няма. Ще седне на тяхната маса и ще си почете от книгата на чаша топъл шоколад.
Настани се, грижливо постави якето на облегалката на стола, усмихна се на познатия сервитьор, отпи от сладката напитка, извади книгата. Отвори я напосоки, беше забравила да си отбележи докъде е стигнала. „Когато някой много упорито се стреми към нещо, не успява да го постигне. А когато непременно иска да избегне нещо, то обикновено го застига.“ – прочете. Въздъхна и поклати глава.
Входната врата на заведението изскърца силно и тя разсеяно хвърли поглед натам. Не можа да сдържи вика си. Той стоеше на прага, а в прегръдките му се беше гушнало момиче, поне десетина години по-младо от него. Привлечени от вика ѝ, двамата погледнаха към нея. Той прошепна нещо на момичето, побутна го да седне на някакъв стол и смутено се насочи към нея.
- Мария, ще ти обясня – опита се да се усмихне.
Гневът се надигна в гърдите ѝ, толкова мощен, че ѝ се стори, че разкъсва гръдния ѝ кош и го взривява точно в центъра на красивото му лице, пребледняло от притеснение.
- Само да не правим драми – прошепна той.
Гневът продължаваше да расте и да подпира ребрата ѝ. Опита се да си поеме дъх, но гневът беше набъбнал в огромна твърда буца чак до гърлото ѝ. Опря лакти на масата и с мъка се привдигна. „Мръсник, предател“ – напираше в гърлото ѝ, но вместо това се чу шумно изсвирване, когато няколко милостиви молекули кислород все пак успяха да се доберат до бронхите. Крехката масичка застрашително се разклати и богатата сметанова пяна в чашата с шоколада се люшна небрежно. Мария хвърли поглед към сметановото калпаче, усмихна се, застана здраво на крака, хвана чашата и плисна съдържанието ѝ в красивото му лице. Ухили се, когато струята го уцели точно между очите. Гневът изведнъж забълбука в гърдите ѝ, буцата започна да се топи и излива на струи от очите ѝ, на кълбета силен смях от устните ѝ. Пресегна се и нахлупи празната чаша върху добре оформените му руси къдрици, които така обичаше да навива на пръстите си сутрин. Дръпна чантата си, мушна „Кафка“ вътре и се отправи към изхода, последвана от първоначално плахи, а после все по-смели ръкопляскания.
- Мария, Мария – почти беше стигнала до изхода, когато чу мутиращия глас на сервитьора.
Обърна се неохотно, за да забележи, че младежът, добродушно усмихнат, крачи енергично след нея с якето в ръце – черното късо кожено яке с готините големи капси, което толкова обичаше, защото миришеше на неговия парфюм.
- Забрави си якето!
- Остави, дай го на нея – метна небрежно с ръка към младото девойче, което се беше свило, червено като мушкато, в най-тъмния ъгъл до вратата. Отвори вратата със замах, излезе и я затръшна след себе си.
Сервитьорът, все така широко ухилен, се насочи към девойката с якето в ръце. При вида му тя закри лицето си с ръце и избухна в плач.
- Може ли? – нетърпеливо го побутна русият мъж, все още със следи от сметана и шоколад по лицето.
- Не му се връзвай на тоя, Иринче, бавноразвиващ е – прошепна на момичето и се опита да я повдигне от стола.
- А, излизате ли? – кимна му смутено сервитьорът и погледна нажален все още силно плачещото момиче – А якето?
- Все ми е тая, дай го на баба си – процеди сърдито мъжът, издърпа девойката и бързо излезе навън.
Сервитьорът се усмихна.
- На баба! Че тя ще се зарадва! Благодаря! Благодаря, господине!
Изтича до бармана и го дръпна за ръкава.
- Той каза да дам якето на баба! Ами тя ще се зарадва, тъкмо има рожден ден!
- Е! Супер! Поне някой ще е доволен все пак – усмихна му се барманът и го потупа по рамото – Хайде, върви, от маса 4 те викат – побутна го леко.
Едва дочакал да завърши работният ден, сервитьорът Гого се устреми към малкото апартаментче на баба си. Якето бе грижливо опаковано като подарък в розовата хартия, която остана от подаръка на приятелката на бармана.
- Бабо, бабче, виж, имам подарък за теб – усмихна се развълнувано на старата жена още от вратата.
- Ела, момчето ми, да те почерпя – трогната пое розовия пакет и го въведе вътре.
Следващият ден бе почивен за Гого и той блажено похъркваше в стаята, която все още баба му пазеше за него. Старата дама се събуди с настроение и се улови, че си свирука в банята. Направи закуска за внука, повъртя се из апартамента, с треперещи от вълнение пръсти погали няколко пъти черното кожено яке, което стоеше, бодро опънато на закачалка на вратата на гардероба.
Не я свърташе и реши да поразходи якето. Почуди се малко, но в крайна сметка махна с ръка и издърпа със замах една торба от дъното на гардероба, в която си пазеше любими дрехи от младостта. Извади една тясна къса кожена пола, опъна я на леглото, въздъхна, очите ѝ се напълниха със сълзи:
- Еех, Георги, Георги, обичаше я тая поличка, нали, Георги? Да имаше как да ме видиш сега! Ами още ми става полата, Георги и скоро ще ме видиш, не бой се – усмихна се размечтано жената.
Натъкмена с кожената пола, високи ботуши на ток, изоставени някога от дъщеря ѝ и черното модерно кожено яке с капсите, дамата пристъпваше бавно в центъра на морския град. Малко сковано напредваше, но срамежлива усмивка придърпваше нагоре ъгълчетата на устните ѝ и озаряваше лицето ѝ, заруменяло от вълнение. От време на време поспираше пред някоя отрупана с модни дрехи витрина, уж да разгледа дрехите, но всъщност с любопитство оглеждаше собственото си отражение във витрината и си представяше как ей сега Георги ще се промъкне изотзад, ще я сграбчи в прегръдките си и блажена топлинка ще се разлее по цялото ѝ тяло.
- Щрак! – остър звук на камера прекъсна безметежното ѝ мечтание.
Обърна се стресната по посока на звука и веднага чу второ „Щрак“. Присви уморените си отслабнали очи, но не успя да различи никой с камера от хората срещу нея. А имаше много хора излезли на слънце в един от първите пролетни дни. Въздухът трептеше в богата симфония от звуци, ненаписани в ноти, но преливащи се в синхрон – кокетен смях на млади жени, кикот на тийнейджърки, ласкаво бърборене на майки, лай на кучета, тупане на топки.
Старата жена се усмихна тъжно и бавно тръгна напред.
- Красиво е, Георги. Все така е красиво.
Фотографката Лили се затича към вкъщи, ентусиазирана от неочакваната находка. Не се стърпя и веднага публикува снимките. Нямаха нужда от почти никаква обработка. Бездруго не търсеше ефекти, обичаше да снима естествени, силни, истински лица. Тази възрастна, но удивително шармантна дама изглеждаше развълнувана като абитуриентка, а смутената ѝ усмивка беше толкова млада, колкото и вида ѝ. На първата снимка в профил с модерното кожено яке и късата пола беше тъй крехка, че никой не би се интересувал от възрастта ѝ, но всеки би искал да я прегърне. На втората снимка я бе хванала анфас – едно красиво остаряло лице с топли, вълнуващи очи, искрящи от сълзи на щастие.
- Хей, страхотни са! Кога ги направи? Днеска ли?
- Ей! Ама че ме стресна, бе Марто! Какво се промъкваш така! – подскочи на стола Лили, извърна се и на майтап замахна да плесне приятеля си, който вече я беше прегърнал здраво и я целуваше по шията.
- Ей сега ще се реванширам, миличка – промърмори между целувките той, когато изведнъж месинджърът на Лили изписука силно.
Лили хвърли поглед към малкото прозорче, което присветваше на екрана. „Здравейте, Лили! Пиша Ви във връзка с черното яке от снимките…
Мартин закри лицето ѝ с ръце и я зацелува все по-настойчиво.
- Чакай де, чакай малко да видя де – забута приятеля си момичето.
- Шшштт – запуши устата ѝ с ръка, мина отпред, промуши ръце под краката ѝ, вдигна я и въпреки слабите ѝ протести я понесе към леглото.
А месинджърът ѝ упорито продължаваше да писука:

„Здравейте, Лили! Пиша Ви във връзка с черното яке от снимките, които пуснахте преди малко. Снимките са на възрастна жена, облечена в черно кожено яке с капси. Мисля, че това е моето яке, понеже има едно едва забележимо петънце от червена боя по яката. Увеличих снимките и забелязах петънцето. Якето е единственият спомен, който ми остана от съпруга ми. Бихте ли могли да ме свържете по някакъв начин с дамата, която сте снимали? Много благодаря предварително! Приятна вечер!
Наталия“


Публикувано от alfa_c на 17.02.2019 @ 10:01:43 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   tsveti

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

26.09.2021 год. / 10:36:29 часа

добави твой текст
"Якето" | Вход | 5 коментара (15 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Якето
от pastirka (prestizh@abv.bg) на 29.07.2019 @ 12:07:06
(Профил | Изпрати бележка)
Мисълта на читателя се промушва през игления отвор на конкретна или предполагаема ситуация, a ти го водиш умело, сякаш му казваш: сега ще ти развържа очите, финалът е близо!
Много интересен авторски похват, Цвети, интелигентни прийоми използваш!


Re: Якето
от Tsveti (violetcv@gmail.com) на 29.07.2019 @ 14:16:34
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря, Мария!

]


Re: Якето
от mavar на 19.02.2019 @ 16:06:24
(Профил | Изпрати бележка)
Само тъга ли? Тати!


Re: Якето
от Tsveti (violetcv@gmail.com) на 19.02.2019 @ 16:24:38
(Профил | Изпрати бележка)
Не знам, аз тъга не виждам в този текст.
Поздрави!

]


Re: Якето
от Markoni55 на 17.02.2019 @ 17:31:32
(Профил | Изпрати бележка)
Ясно, ама пак не го схванах...Как е попадналотогава у Мария, като е "ЕДИНСТВЕНИЯТ СПОМЕН, ОСТАНАЛ ОТ МЪЖА МИ"...


Re: Якето
от Tsveti (violetcv@gmail.com) на 17.02.2019 @ 18:58:44
(Профил | Изпрати бележка)
Очевидно, че е изчезнало и сега тя го припознава като единствената вещ, която е останала от мъжа ѝ.
Не знам това ли е най-важното в разказа - да проследим пътя на якето :).

Поздрави!

]


Re: Якето
от lubara на 17.02.2019 @ 14:42:43
(Профил | Изпрати бележка) http://lubopnikolov.blogspot.com
Добре де, тя нали се казваше Мария. Каква Наталия, нещо не зацепвам... албанска нишка, явно...


Re: Якето
от lubara на 17.02.2019 @ 14:48:32
(Профил | Изпрати бележка) http://lubopnikolov.blogspot.com
Аха, той го е свил от Наталия и го е подарил на жена си, Мария. Голям тъпанар...

]


Re: Якето
от Tsveti (violetcv@gmail.com) на 17.02.2019 @ 15:36:09
(Профил | Изпрати бележка)
Любар, ето че сам си отговори :). Наталия е жена му, за която никой не знае всъщност.
Благодаря ти, че прочете!
Поздрави!

]


Re: Якето
от lubara на 18.02.2019 @ 07:06:30
(Профил | Изпрати бележка) http://lubopnikolov.blogspot.com
Ти пак ме обърка. Никъде не се казва, че Наталия му е била жена. Може да му е била приятелка, любовница, че и сестра може да му била...

]


Re: Якето
от Tsveti (violetcv@gmail.com) на 18.02.2019 @ 08:15:36
(Профил | Изпрати бележка)
"Якето е единственият спомен, който ми остана от съпруга ми"

Любар, всичко си е казано всъщност. Просто този текст е за бавно и внимателно четене. И изобщо, не якето е основният герой :)

Поздрави!
Цвети

]


Re: Якето
от lubara на 28.02.2019 @ 05:48:22
(Профил | Изпрати бележка) http://lubopnikolov.blogspot.com
Не се заяждам, но това, че Наталия казва това не прави Марто неин съпруг. Поздрави и на теб! И честита Баба Марта! Любо

]


Re: Якето
от Tsveti (violetcv@gmail.com) на 28.02.2019 @ 07:55:10
(Профил | Изпрати бележка)
Е как? Нещо не те разбирам вече. Както и да е.

]


Re: Якето
от malovo3 на 17.02.2019 @ 12:39:17
(Профил | Изпрати бележка)
Харесвам неочакван край! Поздрави!


Re: Якето
от Tsveti (violetcv@gmail.com) на 17.02.2019 @ 15:38:05
(Профил | Изпрати бележка)
Много се радвам, че съм те изненадала тогава :).
Приятна неделя!
Цвети

]