автор: krasavitsa

На traveller

Има моменти в живота на човека, когато започва особено остро да съзнава преходността му.
Тогава отнякъде се появяват спомени, които настояват да бъдат споделени. Най-нахално настояват.
Не те питат искаш ли ги и дали ги харесваш. Държат се като живи същества, които имат всички права да съществуват, да битуват не само там и тогава, но и тук и сега. Да се свързват с други спомени и смисли, като образуват нови, по-различни и завършени смисли.
Един такъв спомен ме споходи, намери си мястото в живота ми и сега иска да не си мълча, а да разкажа как преди почти четвърт век ме заведоха при художничката Лика Янко, за да си харесам картина и евентуално да я купя. Веднага казвам – харесах си, но не я купих, защото Лика не ми я даде.
Няма да правя анализи на творчеството на Лика – в онова време известна само на малцина, а сега, години след смъртта й, вече почитана и уважавана.
Същественото в случая е, че този спомен се съживи от острата миризма на лучена запръжка от апартамента на съседите. Странно, моите запръжки не притежават такъв ефект.
Същата ненавременна и затова усещана толкова остро лучена миризма ме е спохождала и много по-рано - възнесе се от студентската кухня във вътрешния двор и нахлу в легендарния Гълъбарник под покрива на Софийския университет в момента, в който ние възторжено рецитирахме Омир в оригинал.
Нерде безсмъртният Омир, нерде лучена запръжка с червен пипер… животът е странен и смешен.
И когато изкачвах стълбището в старата кооперация на ул. Дондуков за среща с картините на Лика Янко, отново ме пресрещна миризма на лучена запръжка. Сякаш настояваше да бъде неотделима част от изкуството.
Вратата отвори възрастна жена, облечена в смешен домакински пеньоар на цветчета. Въведе ни в напълно тъмен хол и запали лампата. Оказа се тъмен, защото жаден за светлина огромен филодендрон беше залепил листата си върху стъклата на прозореца. На пода в стаята бяха складирани с гръб към нас като наказани деца купища картини. Прободе ме с остър преценяващ поглед, но съпровождащата миризма на запръжка ме замайваше и спъваше и чувства, и мисли. Доста по-късно научих, че Лика била със сини очи и още се чудя как синьото може да бъде толкова остро, че да ми се стори черно. Можело.
Не губихме време да се впускаме в любезен разговор - жената започна да обръща наказаните картини към нас и пред очите ми заплува белият пясък, извезан с контури от въженца, мидички и камъчета. Тази техника не ми допада особено, прекалено ми е детинска и наивистична. Лика ги обръщаше бързо една след друга и оценяваше реакциите ми само с периферен поглед. Накрая, сякаш ядосана, се пресегна, подмина няколко малки картини и обърна с лице към мен една голяма.
Насред наивната пастелна чистота на камъчетата и мидичките, въженцата и мрежичките , изведнъж се появи Иисус. Доколкото си спомням, беше в полупрофил, но ме закова с остър черен поглед. В черното камъче на окото му беше съсредоточена светлина, която се лееше от цялата картина. Аз изтръпнах, а тя извика изплашено:
- Тази не се продава!
Дотам беше. Не казах нищо, отворих уста на изпроводяк само за да й благодаря за усилието.
Минаха много години оттогава. Всичко в живота ни се промени много. И Лика Янко я няма вече, за да я попитам къде е онзи Иисус, направен от въженце, но с остър поглед.
Не зная и дали вдъхновението на IT-инженерите е било съпроводено от миризма на пържен лук, когато са сътворявали технологиите, благодарение на които срещнах още един остър поглед.
С притежателя му бяхме общували дълги години, но само през интернет. Бяхме се карали, смяли и плакали заедно, без да сме се виждали. И разни полезни неща вършихме заедно. Надявам се да ги вършихме добре.
А когато Онзи от светлата въжена картина на Лика подреди нещата в съдбите ни така, че да се срещнем и наяве, отново ме прониза онова черно, но светещо камъче, което някога ми се изплъзна.
И миризма имаше. Не беше на пържен лук, а на съседския котарак, но пак я имаше. Най-предизвикателно.
Напоследък се питам – справяме ли се с този невероятен живот, който събира на едно място Омир, лучена запръжка, наивен Иисус от въженца и разгонен котарак?
Справяме се, скъпи.
С остър черен поглед. И камъче. Не се продава.