автор: osi4kata

Чувам своите стъпки надолу по стълбите
и се виждам как слизам небрежно.
Не, не бързам и никак не съм пъргава,
и не съм заблудена с надежди.
Слизам, връщам се, откъдето съм тръгнала.
Бях любов, капка дъжд, бяла нежност,
бях щастливият миг, надникнал зад ъгъла,
според който светът се подрежда.
И летях, и мечтах, и закъсвах понякога,
но отказвах да лазя и моля за милост.
Не получих прашинка смирение с млякото,
от което преди да се помня съм пила,
а откакто се помня - все съм втренчена горе,
даже днеска, когато се връщам,
във небето душата ми пуснала корени
и сърцето ми лудото - също.
А краката топуркат надолу по стълбата,
някак тежко и някак несръчно,
и се връщат в земята, от нея са тръгнали,
шепа глина към глинена къща.