автор: Albatros

... доде тропосвам стаята си празна – две-три нататък, четири насам,
започнах вече сам да си приказвам, все питам – и си отговарям сам,
защо ли тъй – внезапно? – се изхлузи кесийката с броените ми дни,
и две Жени живяха в куп илюзии! – със мен да чакат благи старини,
не ги качих – ни на круизен кораб, ни в Русе – на експреса „Ориент”,

и трима синове – три снажни бора, растат сега така далеч от мен,
къде ли по света се запиляха прекрасните ми възрасти на мъж? –
в които моят дом бе светла стряха и сладък беше хлябът ми от ръж,
и до кога ще питам, вече зная! – и отговора също си го знам –
додето свърши тази страшна стая – две-три нататък, четири насам.