автор: desigramadnikova

Албена. Нямаше да я видя, ако не се бях загледала в жълтия, плътно омотан около врата ѝ шал. Седи на края на една бетонна саксия, яде вафла, от онези евтините, а очите ѝ гледат в земята.
Поздравявам я. Тя вдига глава, и по отсъстващия ѝ поглед разбирам, че не ме е познала. Нищо, минали са повече от двадесет години. Измрънква нещо под носа си, навеждам се, за да я чуя.
-Може ли да ми купиш чай? Студено ми е.
Оглеждам се за място, от където да ѝ взема нещо топло и влизам в малкото магазинче отсреща. Докато продавачката се суети около машината през прозореца виждам, че Албена е станала, премята малката си чанта през рамо и тръгва. Бързам да я настигна, с врелия чай в ръка.
-Вземи, нали ти беше студено. Само внимавай да не се изгориш.
Тя се обръща към мен, сбръчквайки вежди, в опит да се сети нещо. Може би коя съм, или пък нещо нейно си, не знам. Обгръща с ръка картонената чаша, а аз неволно се заглеждам в пръстите ѝ. Издължени, с ниско изрязани нокти. Сещам се, че като малка свиреше на пиано. На всеки празник в училището участваше в програмата. Беше висока, красива, и всички ѝ предричаха бляскаво бъдеще. Сега косата ѝ виси немита, трескавия ѝ поглед шари неопределено наоколо, а под голяма дупка на панталона виждам настръхналата ѝ кожа.
Какво се е случило с теб, Албена? – ще ми се да я попитам. Но мълча, и гледам с какво настървение изяжда ябълката, която ѝ подавам.
-Ела до нас да ти дам обувки, не може да ходиш с тези. Казаха, че ще вали сняг.
Посочвам надолу към краката ѝ, а тя бавно следи погледа ми.
-Аа не, така съм си добре. Татко ми ги даде – казва, но въпреки това тръгва с мен. Къщата ми е на две преки. Вървим мълчаливо, и когато стигаме я оставям да ме изчака отпред на улицата. Мушвам се в топлата вътрешност на дома си, взимам голям чувал и го пълня с няколко пуловера, два вълнени панталона, яке и чифт зимни обувки. Бързам да изляза, за да не загуби търпение и да си тръгне. Отдъхвам си, още е отвън.
-Давам ти ги, за теб са – казвам и ѝ подавам голямата найлонова торба. – Искаш ли да те изпратя?
Тя само свива рамене, загледана в дрехите. Нарамвам чувала и тръгваме. Оставям я да води, знам, че преди живееше в квартала, но не помня точно къде. Върви съсредоточено на две крачки пред мен, прегърбена, с отпуснати покрай тялото ръце. Навремето не бяхме близки, но сега очите ми се навлажняват леко.
-Албена, свириш ли още? – питам, в опит да разбера нещо за нея.
Тя се заковава насред улицата, врътва се към мен и разтваря широко ноздри.
-Ти знаеш, онези хора го взеха. Плаках, ама те не ме чуха. Качиха го в камиона и заминаха.
Говори ядосано и насечено, а една едва забележима сянка ляга върху лицето ѝ. Предполагам, че става дума за пианото. Обичала е да свири, виждам го в погледа ѝ. Трудно ми е да разбера за какво мисли, но в главата ми се заражда идея. Гласът ѝ ме откъсва за миг от мислите ми.
-Моята къща.
Вдигам очи, и изведнъж си спомням всичко. Още докато бяхме ученички майка ѝ почина. Имаше някакво психическо разстройство, за което никой не говореше. И когато тя си отиде Албена остана сама с баща си. Той беше мил човек, но трудно успяваше с грижите за дъщеря си. Говореше се, че е започнал да пие, а беше майстор на дървени играчки. Правеше невероятно красиви кончета, влакчета и колички. Често залепяхме глави на прозорците, за да го гледаме как работи. Сега стъклата на работилницата са с дебел слой прах, а боята се лющи от дървото.
-С кого живееш? – задавам въпроса плахо, не искам да я разстроя.
-С татко, той е стар. Вътре е, ще влезеш ли?
Поглежда ме въпросително и посочва с ръка разкривената врата на къщата.
-Не, прибирам се, но ще дойда пак. Искаш ли отново да свириш? Утре ще ти донеса моето пиано. И без това отдавна никой не го използва.
Бързам да си тръгна, за да не види сълзите ми. Но гласът ѝ ме кара да се обърна.
-Благодаря, Мария. Познах те.
Зяпвам я изненадано, а лицето ѝ се изкривява в нещо като усмивка. След миг се скрива зад вратата.
От небето започват да се сипят снежинки. Вдигам яката на якето си и тръгвам. А в гърдите ми, някъде там под сърцето са се спрели няколко шарени дървени кончета.