Щом си тръгваш, върни ми клю́ча –
дом да бъда, а не затвор.
Вън бездомникът храни кучета
с белоснежното си ребро.
Ще му кажа:
– Ела си в царството.
Огън празничен запалѝ.
Стига в зимата си митарствал
под съдраните ѝ поли.
Той ще дойде със свита лаещи –
и родени, или на път.
И ще каже:
– Това е раят ви!
Народете невинна плът.
Закъсняхме за революции,
градовете, селата спят
и мечтите се раждат куци,
и умират – сестра до брат.
Дай ми клю́ча. И на прощаване:
ето пепел от пепелта.
Новодомецът наследява
всички спомени на смъртта.
Цвета Иванова